#Музеят - възможен или невъзможен

[vprki]

Критичен поглед: Споделяме свои акценти за годината, не правим класации – I част

Не подкрепяме класациите за изкуство, затова ще споделяме само свои гледни точки и това, което ни е направило впечатление. Това разбира се, ще бъдат и културни събития и произведения, но и /не/културни случки, които влияят. Това не е всичко, което се е случило или не в изкуството и културата у нас тази година. Не приемаме и „отлъчването” на творци от страна на някои медии заради идеологически критерии. Единственият измерител е качеството на произведенията и тяхната демократична насоченост. Още по-малко патриотарските изцепки. Не споделяме воплите за загиващото изкуство, но и не смятаме, че държава и институции трябва да абдикират от подкрепата си.

Но може би все пак да започнем със скандалите – истински или измислени. А и сме убедени, че лоша реклама няма. Дълго време колеги журналисти се занимаваха с фалшивите произведения на изложбата в столичната галерия „Структура” в изложбата „Модернизъм и авангард. Българската перспектива”. Някак си много стойностни изложби в тази галерия преди това преминаха доста под сурдинка. Но когато излязоха няколко фалшификати медийният интерес се оказа изключително повишен. В крайна сметка все още не се разбра каква е истината за фалшификатите. Не е тайна, че има пазар на фалшификати и в българските условия, не само в световни. Но това не бива да омаловажава качествата на една такава галерия като „Структура”.

Последният ден на предсрочно закритата изложба в галерия “Структура”

Или пък друг измислен скандал - грозната атака срещу илюстрациите на Любен Зидаров за юбилейното издание на Хари Потър. Седемте юбилейни издания, излязоха на 13 ноември – датата, на която през 2000 г. у нас се появява първият роман „Хари Потър и Философският камък“. Любен Зидаров има повече от седемдесет години активна творческа дейност зад гърба си, през които е илюстрирал над 200 заглавия от българската и световна литературна класика. Днес той е един от малкото илюстратори в света, художествено превъплътил и историята за Хари Потър при подкрепата на Дж. К. Роулинг. И сме щастливи, че с наше участие журналистическото жури даде наградата „Златен лъв” на юбилейната поредица на книгите за Хари Потър с илюстрациите на Любен Зидаров.

Любен Зидаров е все така неуморен и перфектен

Не сме почитатели на Хари Потър, нито на Джоан Роулинг, независимо дали се появява под собственото си име, или под псевдонима си Робърт Галбрейт. Не сме и особено впечатлени от филма по книгата и от книжарницата й в Порто, Португалия, където й дошла идеята за Хари Потър – едно доста комерсиално заведение, в което сме били. Но така или иначе, медийният интерес към поредицата е изключителен. И тук се появява чудесният български илюстратор Любен Зидаров. Той прави илюстрациите за юбилейното издание не само майсторски, но и нетривиално и най-неочаквано те срещат изключителна съпротива. Вероятно защото не са накъдрени по подобие на филмчетата. Очевидно, става дума за войнстваща неграмотност в сферата на изкуството и илюстрацията, характерна за съжаление в нашето общество. Свидетели бяхме включително и до призиви за изземване на тиража или до отстраняване на постерите в градинката „Кристал” в София.

И още един скандал – този път чисто литературен - около „превода“ на съвременен български език на „Под игото“ от Иван Вазов на издателство „Византия“. И тук ще си позволим да цитираме културолога проф. Ивайло Дичев: „Този път тя поставя на дневен ред въпроса за отношението към нашето минало: кое е по-важно - да разбираме смисъла или да възпроизвеждаме формата? Този въпрос често се е появявал в историята на религиите като спор между тези, които искат да адаптират свещените текстове към съвремието и фундаменталистите, които смятат, че не бива да се пипа нито запетайка. Е, малко пресилвам, защото текстът на Вазов е общо взето разбираем за съвременния читател. Основният проблем не са обясненията към „гологлав“ или „посегателство“, с които се подиграват медиите - проблемът са турцизмите. И именно тук проектът на издателство „Византия“ ни поставя пред едно нерешимо противоречие. От една страна, произведението е сакрализирано от патриотите като най-велико и основополагащо за българската свяст. От друга - то става все по-неразбираемо заради обичайните навремето турски думи…Четенето на текстове от далечни епохи предполага усилие и за вникване в думите на онази епоха - част от смисъла на литературата е да се пренесеш не само в сюжета, но и в семиотиката, в начина, по който са конструирали смисли, които днес са ни вече чужди. Така впрочем се учи чужд език - не просто превеждаш думите, а се опитваш да разб��реш как мисли другата култура… Всякакви неща правят по света - не само осъвременяват Шекспир или Расин, а и предлагат на учениците преразказ на основните моменти от сюжета - после в часа се анализират определени пасажи. А който реши да се посвети на филологията - нека да чете внимателно и изцяло, с речник в ръка. Аз не виждам в това нищо скандално. Въпросът е какво искаме да постигнем: досаден ритуал по сакрализация на определени четива или разбиране на една минала епоха, когато не само хората и нравите, но и езикът е бил различен от нашия“. Това написа проф. Ивайло Дичев, а журналистическото жури на „Златния лъв” „отличи” изданието със своята Антинаграда.

По този начин на два лаптопа в галерия “Средец” на Министерството на културата в един ден за няколко часа бяха демонстрирани проектите на участниците в конкурса за българското участие на Венецианското биенале

Иначе от гледна точка на скандалите имаше и друг заради българското участие на Венецианското биенале. Това впрочем, не е за първи път. Недоволни имаше и преди време за участието на Павел Койчев, Греди Асса и Хубен Черкелов. Не искаме да се спираме на качествата на спечелилата работа и до колко конкурсът е бил съобразен с кратките срокове за решение на журито. Но искаме да отбележим, че Министерството на културата направи едно доста скромно представяне на участниците в галерия „Средец” на МК, в което един ден на два лаптопа, желаещите можеха да видят през главите на другите кандидатстващите. А това бяха проекти на водещи творци у нас, работите на които независимо дали класирани или не, би трябвало да се видят. И едно изключително положително събитие – Съюзът на българските художници с председател Любен Генов успя да осъществи ремонта на галерията на ул. „Шипка” 6 и тя започна да се превръща в едно съвременно пространство за експониране на художествени творби, където продължава Осмото международно триенале на графиката.

Новото реновирано пространство в галерията на СБХ на ул. “Шипка” 6 в София беше открито с Осмото международно триенале на графиката

А колкото до одобряването в различни конкурси искаме да прибавим още нещо. В подобни уж демократични процедури, особено свързани с филми, се размахват някакви точки. Как се съставят тези точки /които също са субективни/ е отделен въпрос. Но зад тези точки се скрива собственото мнение. Разбира се, че можеш да харесваш нещо или да не го харесваш, това е твое право. Както на кандидатстващите, така и на оценителите. Но застани зад своята позиция и кажи – това приемам, това не. И се обоснови. Може да си прав, може и не. Но застани със своето лице, а не се крий зад някакви нещастни точки. Това, впрочем важи и за някои от конкурсите в Министерството на културата. Свидетели бяхме на последния такъв за директор на Националната галерия. Двама от явяващите се /Филип Зидаров и Надежда Джакова/ не събрали точки?! и остана сегашната директорка Яра Бубнова. Не казваме дали тя е най-добрият вариант или не. Но какви са тези точки??!!! Нека всеки от комисията каже – аз съм ЗА, аз – ПРОТИВ. Докато не застанем с лицата си, демокрация у нас няма да има. Не става дума да протестираме срещу едно или друго, а да отстояваме мнения не само за утилитарни искания, а и за духовни пристрастия. Дори и да си нарушиш взаимоотношенията с колегата. А не – аз на теб, ти на мен… Въпросът е на принципи и стойности. Което, впрочем е проблем и на критиката у нас за художествени произведения.

Тео Ушев на срещата му с младите в Софийска градска художествена галерия

Но това все пак остава за сметка на избора за решение на всеки човек – дали оценяващ или оценяван. Защото когато следваш своя път, едно или друго правилно или неправилно решение не може да те разколебае. И тук искаме да споделим за думите на Тео Ушев, който имаше чудесна среща в Софийска градска художествена галерия със студенти и ученици от художествени училища след прожекцията на филма му „Физика на тъгата” по книгата на Георги Господинов. По-късно ще стане дума за качествата на филма, който наистина развълнува публиката в препълнената зала 1 на НДК. На срещата с младите Тео Ушев искаше обаче да чуе и противоположни мнения, а както каза, негови проекти са отхвърляни от Националния филмов център. Прекрасно впечатление обаче ни направиха думите му. Той не се държеше като звезда, а като човек, който има своите съмнения и неуспехи. И го сподели с присъстващите.

Теодор Ушев

При това каза думи, които всеки от хората занимаващи се с изкуството, трябва да помнят: „Никога не трябва да се приемат неуспехите персонално. Много хора ги приемат лично. А когато имате неуспех, той не е персонален за вас. Приемате го като стечение на обстоятелствата. Ако става дума за жури, приемете, че точно това жури не харесва вашата работа. Това не означава, че вие сте лош артист или че вашият про��кт е по-лош. Просто не става. Друго жури пък ще го хареса. И това е често – недейте да си мислите, че когато се появите ще ви дадат Голямата награда. В изкуството няма най-хубаво или по-малко хубаво. Има нещо, което се харесва от повече хора или от по-малко хора. Има филм за всеки фестивал, има фестивал за всеки филм. Просто трябва да си намерите мястото и да не го взимате лично. И да не се фрустрирате. Или да се обиждате – това е най-глупавото нещо. Ако не са оценили вашата работа и вие да им се обидите…”, бяха препоръките на Тео Ушев към младите му бъдещи колеги.

Част от изложбата „Думи, образи, места” в СГХГ по повод 140 години от обявяването на София за столица

И понеже стана дума за Софийска градска художествена галерия, в нея имаше няколко прекрасни изложби, а тя все повече се превръща не само в галерия, а и в културно средище. В което се организират най-различни културни събития, включително и концерти. А две от изложбите все още продължават – „Думи, образи, места” по повод 140 години от обявяването на София за столица и „Галерия на 6-те” по повод 120 години от рождението на Дечко Узунов. Ние от фондация „Въпреки” също благодарение на партньорството с галерията осъществихме дискусията „Музеят – възможен или невъзможен”. Проектът беше по програма, финансирана от Националния фонд „Култура”. Впрочем, благодарим на фонда, защото той през годините ни е подкрепял в различни проекти. В случая основната тема беше за Музей за близкото минало. Смятаме, че такъв музей най-сетне и при нас трябва да бъде създаден. Мненията на дискусията бяха различни – от това, че не му е дошло времето, до че много сме закъснели. Така или иначе, всичко зависи от желанието на Столична община и държавата. По темата, всеки, който би искал може да прочете в нашия сайт „въпреки.com” тук. Само ще добавим, че �� рамките на проекта имаше и социологическо изследване осъществено от екип с водещ Цветозар Томов, като преобладаващите мнения бяха за нуждата от такъв музей.  Според данните 35,7 % от столичани смятат, че създаването на Музей на близкото минало е много необходим. 47,2 % смятат, че е необходим, но се съмняват, че в момента е възможен обективен разказ за близкото ни минало. Едва около 12 % смятат, че такъв музей не е необходим. А около 85 % отбелязват, че биха го посетили ако съществува.

Цветозар Томов при представянето на социологическото изследване в рамките на дискусията ни в СГХГ

Освен това, един от въпросите беше за най-подходящото място за такъв музей. 67% процента от жителите на София сочат за това място подземията на бившия мавзолей на Георги Димитров. Това място е деактувано и предоставено на СГХГ за музей за съвременно изкуство с решение на СОС. Смятаме, че тази идея не противоречи на създаването на Музей за близкото минало, защото начините за експониране на това време могат да бъдат различни. Би могло да се използва и пространството над тези подземия, което сега също е предоставено на Дирекция „Култура” на Столична община по програма „Навън”. Нашето предложение и настояване е да се организира час по-скоро конкурс за идеен проект за подобен музей, неговото място и тематичен обхват. Включително и с чуждестранно участие. Смятаме, че трябва да има и обществена дискусия по предложенията. Готови сме да участваме в нея, за да се стигне до най-добрия начин за експониране. Вярваме, че това е път да се осмисли и нашето настояще.

Пултът за управление на мумията в подземията на бившия мавзолей на Георги Димитров

Надяваме се, че тази дискусия няма да остане само като реализиран проект, а и да доведе до реални резултати. Въпреки, че преди време също в СГХГ бяхме реализирали друга дискусия – „Скулптурата и градът” за мястото на скулптурата в градската среда /можете да прочетете тук/. За съжаление продължават да се правят недомислени паметници в градовете, където инициативни комитети намиращи пари налагат свои не дотам естетически издържани критерии. А не се прави нещо особено за осъществяването на съвременни скулптурни намеси в градската среда. А има прекрасни примери за подобни проекти като изложбата на Павел Койчев в столичната галерия „Сан Стефано”. В нея скулпторът остава верен на своите търсения за намеси в градското пространство. То е илюзорно и може би точно за това изложбата е озаглавена „Почти възможно”.

Част от изложбата на Павел Койчев “Почти възможно”

„Деветте обекта в новата инсталацията на Койчев (проектирани върху черно-бели фотографии на „нищо неподозираща” околна среда) хем продължават природата в собствения си пластически език, хем символно се отдалечават от нея, за да дадат простор на културна игра без цел и граници“ – написа за изложбата Георги Лозанов. Експозицията е от огромни табла, които наистина, ако има достатъчно воля, могат да бъдат поставени като стойностни пластики в дадено селище. Местата, които фиксира авторът са Трявна, Белоградчишки скали, пред Двореца в София, които да облагородят средата, да бъдат контрапункт на бит��визма и всекидневието, една връзка между човек и природа. В експозицията бяха представени и макети на самите негови девет обекта, на постаменти, които са цветни, в едно интересно формообразуване, направени от обикновени материали, но въздействащи мащабно и много лично като решение. „Почти възможно“ е да се осъществи в голям мащаб една такава скулптура, почти невъзможно е да се намерят смели, решителни, обичащи изкуството хора, които да ги реализират.

А така би могъл да изглежда площадът пред бившия Дворец в София

Тръгнахме по линия на изложбите, но не ни се иска да продължаваме за тях. Не защото ги няма, а защото са повече от достатъчно. И това е нормално. Българските художници и съвременни визуални артисти все повече се налагат и в света. Но искаме да прибавим нещо и за парламента от гледна точка на журналистите и културата. В едно от последните парламентарни питания за годината имаше въпрос за свободата на словото към министъра на културата. Уговорката от опозиционния питащ беше, че все пак Министерството на културата няма особени правомощия в тази област. Но все пак, той си пита. При това като вина на държавата и управляващите вмени ширещата се все повече самоцензура. Не защитаваме нито управляващите, нито държавата, но все пак САМОЦЕНЗУРАТА е въпрос на самите самоцензуриращи се „журналисти”. Защото като не искаш да правиш нещо, не го правиш, като поемаш всички рискове на това. А не както беше казала преди време наша бивша колежка – какво пък, това си е работа като всяка друга…

Само, че журналистиката не е работа като всяка друга и се прави с убеденост и позиция!!! А иначе за неадекватните питания в парламента ни се иска да споменем още за едно – за книжарницата на „Хеликон” в Евробългарския културен център при МК, която била закрита! Но тя не е закрита, а просто й е изтекъл договора… И Министерството на културата, което е собственик на сградата иска да оползотвори пространството не за кръчма, а за библиотека на Института за недвижимо културно наследство. А и „Хеликон” има достатъчно книжарници не само в София. Тоест всички вопли за „унищожаване” на културата са несъстоятелни. И така се профанизира от някои депутати самият смисъл за намесата на държавата в културните процеси… А за сега спираме дотук. Но както се казва във филмите: To Be Continued - следва продължение на нашата гледна точка...≈

Текст: “въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Да не затваряме книгата на миналото, а да я носим със себе си

„Колкото и парадоксално да изглежда, призивите към консенсус около една версия на миналото същевременно разчистват и пътя към забрава, защото разказът, който е приет като даденост, който се е превърнал в нещо „естествено” и саморазбиращо се, престава да генерира нови свои версии, които да го свързват с вълненията и тревогите на настоящето”. Това пише доц. Даниела Колева във финала на своето изследване „Памет и справедливост – Лични спомени и публични разкази за комунизма”, излязла в поредицата „Минало несвършено” под ръководството на проф. Ивайло Знеполски на Института за изследване на близкото минало и ИК „Сиела”.

И продължава: „Призивите да се „обърне страницата”, да се „затвори книгата” на миналото са призиви към забрава, доколкото паметта се поддържа чрез повтарящи се действия на припомняне и актуализиране на миналото. Паметта не е просто съхраняване, а още по-малко – съхраненият „продукт”. Съхраненото е всъщност забравено, културно незначително, защото вече не вълнува, не предизвиква, не стимулира отклик”. И още: „Иначе казано, вместо да прочетем и затворим веднъж завинаги книгата на миналото, да я носим постоянно със себе си”.

„Памет и справедливост” на Даниела Колева, част от мащабната поредица на Института за изследване на близкото минало, ни повежда по пътя на разтърсващо изследване на паметта – паметта, която пазим и чрез която живеем. Фокус на книгата е паметта за комунистическото минало на България – „официалната” памет, която намира израз в медиите, ритуалите, филмите, книгите и дори градската среда, и всекидневната памет, предавана чрез разкази на индивиди, семейства, поколения и малки местни общности.

Но тук трудно може да се говори за с��оделеност – наблюдава се все по-голямо разпокъсване в обществото. Съвременниците ни призовават миналото, за да дадат морална увереност на политически дебати. Създават се условия за политизация. Различни социални актьори се противопоставят един на друг в полето на паметта, което се превръща в огледало на интереси. Съвременна България се състои от два архипелага от изолирани острови – моралните им стандарти са различни, а версиите им за миналото са непримирими. Линиите, които разделят архипелазите, не са част от обикновен дебат – те са фронтови линии на войните на паметта, които защитават различни виждания за значението и последиците от комунизма.

Даниела Колева

Хладнокръвно и безпристрастно Даниела Колева задава въпросите: Как се помни близкото минало? Как социализмът/комунизмът се изгражда като публична и културна памет? Дали тези процеси са различни в отделните посткомунистически страни? Какво е отношението между официалната и всекидневната памет? А между паметта и усещането за справедливост? Как личните спомени са повлияни от обществените нагласи? Дали промяната на официалната памет засяга личните, биографични спомени?

Книгата е значимо научно изследване на Даниела Колева – културоложка, доц. в СУ „Св. Климент Охридски”, с изследователски интереси в областта на устната история, изследванията на паметта, антропологията на социализма и прехода и ред публикации и книги по тези теми. Помолихме я да отговори на няколко наши въпроса, породени от нейното изследване.

Завършвате изследването си с констатацията, че не трябва да затваряме книгата на миналото /каквито призиви има/, защото това води до забрава. Но в България в момента има огромно разделение между хората. Така е и с оценката за миналото. Как може да се постигне консенсус между памет и справедливост?

Един от въпросите, които доведоха до тази книга, може би главният, беше: Трябва ли да помним, или не? Пол Рикьор великолепно го формулира като дилема между дълга за памет и нуждата от забрава. Широко е прието, че паметта за травматичното минало трябва да се поддържа като условие за справедливост към жертвите, като гаранция, че миналото няма да се повтори и като основа на демокрацията. Признаването на минали несправедливости и поемането на отговорност за тях прави обществата по-силни и по-демократични. Това не е само теория.Това е начинът, по който Германия се справя с нацисткото си минало, Франция – с колаборационизма, ЮАР – с апартейда и т.н. Има обаче и контрааргументи: памет, която разделя, може да подкопае солидарността и да втвърди политическите граници. В такъв случай забравата би била по-продуктивна за общото бъдеще. Тоест, не социалната памет, а социалната амнезия прави възможно новото начало. И това също не е само теория – при възстановяването на Атинската демокрация през V в. пр. Хр. припомнянето на миналото било забранено със закон. Така политическата стабилност била постигната с цената на отказ от възмездие за привържениците на олигархията. Нещо подобно се случва в Испания след смъртта на Франко. Може би не е случайно също така, че и в Германия, и във Франция критичното обръщане към военното минало не започва в първите години след Втората световна война, а десетилетия по-късно.

Паметта за жертвите е вече някаква форма на справедливост,  доколкото възстановява поне достойнството им. Друго – в повечето случаи – не е възможно да бъде възстановено. Така че моят отговор е да, трябва да помним травматичното и срамното, а не само героичното и славното минало. Дори да е имало период, в който забравата е била (или е можела да бъде) продуктивна, той със сигурност е отминал. Връщайки се към испанския пример, от няколко години набира сила движение за възстановяване на паметта за жертвите на франкисткия режим и изобличаване на неговите престъпления. И там няма консенсус. Това ме кара да се питам дали изобщо е възможен и на каква цена. Например, националната памет сякаш изглежда най-логичният, „естественият” терен на подобен консенсус. През последните години виждаме обаче, че тя може да придобие трагикомични и дори уродливи форми. Освен това, и при националната памет продължава да съществува фронтова линия между противопоставящи се общности, само че се измества, следвайки етнически и религиозни граници.

От друга страна, убедена съм – но в това отношение съм повече оптимистка, отколкото реалистка – че паметта може да се възпитава и, ако неконсенсус, поне толерантност може да се „отгледа”. Така стигам до втория въпрос.

Бяхме осъществили като фондация „Въпреки” по проект подпомогнат от НФ „Култура” неотдавна дискусия „Музеят – възможен или невъзможен” - за създаването на Музей на близкото минало /можете да прочетете тук, тук и тук/. Според вас възможен ли е и ако – да, какво трябва да представлява и къде да бъде?

Ако правилно се ориентирах, бих резюмирала позициите в дискусията така: повечето участници са единодушни, че музей на близкото минало трябва да има; някои обаче са скептични – музеят е за миналото, а „соцът” още не е минало, не сме се отървали от него, така да се каже. Опасенията са преди всичко, че подобен музей не би могъл – поне понастоящем – да излъчи консенсусни послания, че той би разединявал, вместо да обединява. А надеждата за обединение, струва ми се, е кодирана в самата формулировка „Музей на близкото минало” – не „на комунизма” или „социализма”. Давам си сметка, че у нас самият избор на единия или другия термин вече е заемане на позиция. По-важно ми се струва обаче за какъв музей говорим. В книгата си „Музеят на комунизма: между паметта и историята, политиката и пазара” (2013) Светла Казаларска предложи типология на подобни музеи в посткомунистическите страни: демонизиращи, нормализиращи и диснифициращи – все неудовлетворителни подходи. Не е чудно, че през последните години някои от тях (в частност, в прибалтийските страни) сериозно преразглеждат експозициите и посланията си.

„Близкото минало” се оказва твърде сложно и многоизмерн��, за да бъде обхванато в един музей. По-скоро си представям няколко музея със свои специфики. Например, преди години имаше проект за музей на Държавна сигурност в подземията на ул. „Московска” 5, сегашната сграда на ДА „Архиви”, служили като килии за разпити. Друг пример: с решение на Министерския съвет от края на 2016 г. земята и сградите на бившия Втори обект на о. Персин са прехвърлени на община Белене за изграждане на парк мемориал. През последните години едната сграда е превърната в импровизиран музей, където са събрани няколко експозиции за лагера. И в двата случая тематиката и характерът на планираните музеи се определя от „паметта” на местата. Очевидно подобни проекти си поставят ограничени и конкретни цели. Не е трудно да си ги представим – те са реалистични и полезни, но за съжаление не срещнаха подкрепата на институциите (43-то Народно събрание отказа да заложи 2 млн. лв. в бюджет 2017 за Беленския парк мемориал.)

Много по-трудно ми е да си представя Музей на близкото минало, който да е по-скоро образователен и рефлексивен, отколкото мемориален. Той би трябвало да възпитава, а не да назидава; да предизвиква размисъл и разговор, а не да натрапва готови тези. Давам си сметка, че това е може би не просто трудно постижимо, а трудно представимо, поне засега. И музеологията ни, и обществото ни трябва да изминат дълъг път. Ще приветствам всяка стъпка по този път като победа, но вероятно ще критикувам едни или други конкретни избори. Ако не опитваме, няма как да се научим.

Пултът за управление на мумията в подземията на бившия мавзолей на Георги Димитров

Като че ли все повече се налага мнението, че разрушаването на бившия мавзолей на Георги Димитров е било грешка. Но същевременно продължават настояванията за премахването на паметника на Съветската армия. Какво е отношението ви към паметниците от времето на соца и каква да бъде съдбата им?

Наистина, мавзолеят на Г. Димитров би бил добро място за музей на комунизма и добър пример за възможността за преинтерпретиране на други знакови топоси от близкото минало, каквито са и паметниците на Съветската армия (поне в София и Пловдив). Наблюдавала съм няколко типа траектории на паметниците от времето на соца. Някои са демонтирани и изчезнали; други са демонтирани, но съхранени. Градината на Регионалния исторически музей в Кюстендил е превърната в своеобразна експозиция на няколко такива паметника още преди тази на Музея на социалистическото изкуство в София. (Любопитно е, че и като музейни експонати някои от тях са център на комеморативни ритуали.) По-нататък, някои паметници на по местата си, но са станали „невидими” – неподдържани, често покрити с графити, понякога рушащи се или частично разрушени. Други обаче продължават живота си. Сред тях има такива, които са построени през посочения период, но не са свързани с комунистическата идеология, напр. „1300 години България” край Шумен. Други са преозначени, като Пантеонът в Русе, който получава кръст на покрива си. Трети обаче – и сред тях е паметникът на Съветската армия в София – продължават да бъдат предмет на противопоставяния. Но и те се променят с времето, което е индикатор за променящите се смисли на паметника: от сбивания на 9 май през 90-те години, до артистични и политически апроприации, които често нямат пряка съдържателна връзка с паметника. Най-известна стана инсталацията „В крак с времето” (2011), но същият орелеф беше терен на множество каузи: анти-Акта (2012), подкрепа за Пуси Райът (2012), „България се извинява” за агресията в Чехословакия (2013), солидарност с Украйна (2014) и др. Проучване на студенти от специалност културология в Софийския университет преди няколко години показа, че за младите хора, които използват паметника като ориентир и място за срещи той самият е напълно изпразнен от съдържание – повечето от интервюираните тийнейджъри не зна��ха на какво е посветен. ��якои го свързваха с Руско-турската война от 1877-78 г., други с „нещо от соца”, но за преобладаващото мнозинство въпросът се оказа изненадващ и напълно ирелевантен, за разлика от възприятията на нашето и предишните поколения.

Пламен Дойнов каза неотдавна, че липсата на памет е най-голямата ни беда. Как бихте свързали паметта със сегашното социално недоволство?

Преди известно време попаднах на дискусия, където стана дума за наследството на дисидентите от бившите социалистически страни, вкл. дали и как паметта за дисидентството подхранва гражданска активност понастоящем. Оказа се, че са доста позабравени, не само у нас. Били твърде леви, или твърде либерални, или твърде радикални, или твърде учени... изобщо, извън контекста. Ако използвам разграничението на Алайда Асман между паметта като канон (тази, която се актуализира) и като архив (тази, която се съхранява, но пасивно), то паметта за дисидентството ще се окаже в архива. Имам усещането, че за младите хора по улиците на София и други градове през последните седмици паметта за „соца” също е архив, да не кажа липса.

Извън това обаче в немалко анализи на сегашната ситуация у нас се правят паралели между Бойко Борисов и Тодор Живков, за което несъмнено дават повод пресечните точки в биографиите им, както и изказванията на самия Борисов, че се е учил от държавника Живков. Това не опровергава тезата на Пламен Дойнов. Подозирам обаче, че моята формулировка би била: бедата ни е твърде многото памет и нейната фрагментация. Цитирайки Тони Джъд, за нас „миналото не е просто друга страна, а истински архипелаг от уязвими исторически територии, които трябва да се опазят ... от обитателите на съседен остров на памет”. Всеки проблем, от историята или от днешния ден, може лесно да се ��остави в контекста на мнемополитика, която противопоставя, а не обединява. Много от хората, които се опитват да разберат днешните протести, изпитват подозрение тъкмо защото трудно могат да си представят каузи, намиращи се извън болшевишки противопоставяния от рода на: „кто не с нами, тот против нас”.

Вие говорите в книгата си за филми по темата, а какво смятате за литературата? Не става дума за документалната, а за художествената, след като излязоха книги като на Теодора Димова –„Поразените” и на Георги Господинов – „Времеубежище”, а и други.

С този въпрос изпреварвате текущата ми работа. С колежка, която се занимава с изследвания на паметта в страните от бивша Югославия започваме общ проект за Белене и Голи оток като места на памет, формирани в документалната (мемоарна) и художествената литература (faction and fiction). И двете места са острови, на които от 1949 година са установени лагери за принудителен труд. В тях са въдворявани основно противници на режима. Точно тези лагери се превръщат в символи на комунистическите репресии в двете страни, а през последните години се правят опити да се утвърдят и като дестинации за „тъмен” туризъм подобно на Бухенвалд, Аушвиц, Сигет в Румъния и др. Надявам се в недалечно бъдеще да мога да разкажа повече за това сравнение.

Литературата е важен компонент от културната памет, който има доказан потенциал да я моделира – дори много по-ефикасно, отколкото историческите изследвания. По отношение на популярните образи на българското Възраждане например литературата, по думите на Албена Хранова, „побеждава” историята. Не съм готова да правя обобщения, но повечето от романите за „соца”, които съм про��ела досега (дали пък аз не попадам все на такива?), изграждат по-скоро онзи разказ, който в книгата си наричам травматичен. Някои го правят по-директно и еднозначно, други създават сложен, мултиперспективен, морално напрегнат свят. Има и по-заобиколни, които минират соцносталгията отвътре. Дали и доколко художествената литература ще има роля във формирането на културната памет за близкото минало, предстои да наблюдаваме. Лично аз бих искала да видя откъси от такива книги в програмата по български език и литература за средните училища, но не вярвам това да се случи скоро.

Много е интересна тезата ви за носталгията като възможност за прочит на настоящето. Възможно ли е все пак общо споделяне на миналото, въпреки различните разкази за него?

Както сте забелязали, разграничавам носталгията като биографично явление от това, което наричам с термина на словенския социолог Митя Великоня „неосталгия” – една обобщена ретро нагласа, която преработва творчески или просто паразитира върху „соца”. В книгата се интересувам предимно от първата – идеализирана представа за миналото, споделяна от мнозинството възрастни хора, чийто активен живот е преминал през онзи период. Избраните фрагменти, от които те изграждат картината на миналото, представят солидарността в малки общности, реда и сигурността, предвидимостта на всекидневието и жизнения път. Ценностите, които усещат като изгубени, смесват по един причудлив начин морал, колективизъм и дисциплина. Моята теза е, че тази ухрония (като утопия, но по отношение на времето и обърната назад) е колкото отношение към миналото, толкова и отношение към настоящето. Миналото е привилегировано – то се явява не каквото е било, а със своите обещания, докато настоящето е реалност. Така носталгията е начинът, по който поколението, построило социализма, отстоява себе си в условията не просто на маргинализация, а на един вид морална обсада, предизвикана от преоценката на тогавашните ценности.

Дали е възможно споделяне? Не мисля, че може да се очаква формирането на един единствен, монолитен и общосподелен разказ за миналото. И не съм сигурна, че това е непременно желателно. Както твърди културоложката Ан Ригни, пълният консенсус за миналото води до амнезия. Ако ние знаем всичко за нещо от миналото и знанието ни е изцяло споделено, то няма да се оспорва, следователно няма да говорим за това минало. Ще затворим страницата и ще забравим. Поддържането на паметта жива се случва в споделяне, в диалог, в спор. За да се състои диалог обаче, трябва да си дадем сметка, че всеки от нас има своя истина, но моята истина не е цялата истина, отбеляза Даниела Колева.

И това отново ни връща към началото на този текст, че не трябва да затваряме книгата на миналото, а да я носим постоянно със себе си. Не знаем дали дискусиите за Музей на близкото минало ще доведат до неговото създаване, но трябва да се водят. И тук си спомняме думите на известния френски писател, драматург и артист Ерик - Еманюел Шмит на срещата с него в Народния театър „Иван Вазов“ преди време: „Мисля, че има битки, които никога не се спечелват. Битката между интелигентността и глупостта никога не се печели. Както и битката между толерантността и агресивността също никога не се печели. Но тези битки трябва да се водят!“. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Музей на близкото минало може да помогне да преодолеем политическите си разделения

„Музеят – възможен или невъзможен” беше темата на дискусията, която беше осъществена в края на миналата година в Софийска градска художествена галерия по проект на Фондация „Въпреки”. Проектът получи финансово подпомагане  по програма „Публики” на Национален фонд „Култура”, а идеята беше за същността на съвременния музей и създаването на подобен за близкото бивше социалистическо минало в София. Беше и проведено социологическо изследване от Цветозар Томов по темата. Разбираме, че моментът за огласяване на тези резултати може би не е най-подходящ в условията на извънредно положение заради вируса COVID – 19. Но Корона вирусът ще отмине, а ние да помислим за след това сега, когато сме в домовете си. Защото „вирусът” на соцминалото ни е все още жив, въпреки, че вече са минали повече от 30 години от неговия крах…

А ето и самото изследване - Методически бележки: изследването е проведено между 6 и 20 октомври 2019 година. Метод на регистрация: стандартизирано интервю. Интервюирани са 1124 пълнолетни граждани на София. Случайната грешка на извадката е 2,9% от 50% относителен дял при 95% гаранционна вероятност.

Отношение към идеята за създаване на Музей на близкото минало:

Резултатите от това изследване донякъде опровергаха предварителните ни хипотези. Очаквахме, че голяма част от жителите на София ще се отнесат с безразличие към идеята за създаване на Музей на близкото минало. Това не се потвърди. Само 5,2% нямат мнение по въпроса необходимо ли е създаването на такъв музей или не. Освен това, категорично надделява мнението, че такъв музей е необходим. Така е според 82,9 % от интервюираните. Тези, които смятат тази идея за неудачна, са само 11,9%.

Цветозар Томов, социолог и журналист

Следователно има практически консенсус относно нуждата да се създаде такъв музей в София. Но този консенсус се разпада, когато питаме дали това трябва да се случи сега или все още няма условия да се случи. Когато въпросът бъде поставен по този начин, споменатите 82,9% се разделят на две групи, като по-голямата от тях (47,2%) смята, че такъв музей е нужен, но се съмнява, че в момента е възможен обективен разказ за близкото ни минало. Другите 35,7% смятат, че създаването на такъв музей е много необходимо, без да поставят условия, свързани с възможността да бъде създаден.

Още тези данни илюстрират основния проблем, свързан с отношението на софиянци към тази идея – широко разпространените съмнения, че създаването на музей на близкото минало ще се използва за политическа пропаганда от силните на деня. При това тези съмнения са силни, както сред хората, които се отнасят крайно критично към времената на комунистическия режим (1944-1989 година), така и сред тези, които изпитват носталгия по тези времена и се отнасят крайно критично към промените, настъпили след 1989 година. Ценностният конфликт между тези две групи хора всъщност подхранва съмненията, че такъв музей може да се превърне в средство за политически злоупотреби. В същото време, почти всички участници в изследването усещат и признават необходимостта от обективен прочит на близкото ни минало.

Ето как хората от София се отнасят към промените в обществените и политическите отношения от последните 30 години:

През ноември се навършиха 30 години от промяната на обществените и политическите отношения в България, започнала с освобождаването от длъжност на дългогодишния ръководител на страната Тодор Живков на 10.11.1989 година. Вие лично как оценявате настъпилите от тогава насам промени в живота на българите?

Днес повечето българи живеят много по-добре, отколкото преди 1989 г. - 22,3%

Като цяло положителните промени са повече, но в някои отношения хората живеят по-лошо, отколкото преди 1989 г. - 41,5%

Има и положителни промени, но като цяло животът на повечето хора стана по-тежък в сравнение с 1989 г. - 20,2%

Днес повечето българи живеят много по-зле, отколкото преди 1989 г. - 9,8%

Не мога да преценя, защото нямам достатъчно информация, въпреки че искам да съм по-добре информиран/а - 3,3%

Не мога да преценя, защото този въпрос не ме интересува особено, тъй като това са отдавна минали събития - 2,9%

На различни места в страната се появяват малки частни експозиции, показващи предмети от бита на близкото ни минало

Първото, което прави силно впечатление в тези данни, е крайно ниският процент на хората, които се отнасят с безразличие към този въпрос – 2,9%. Така те категорично опровергават срещащите се мнения, че този въпрос не е актуален и не интересува особено младите поколения. Напротив, безразличните към оценката на сегашното време и близкото минало са пренебрежимо малко във всички възрастови групи. Със сигурност може да се твърди, че отношението към периода 1944-1989 година е болна точка в масовото съзнание на българите и е в основата на оформянето на крайно различни, даже противоположни политически разбирания.

Приблизително два пъти повече са хората, които смятат, че животът на българите днес се е подобрил в сравнение с 1989 година – 63,8% срещу 30%, които са на обратното мнение. Но изследването е проведено само в София. Има достатъчно косвени основания за преценката, че извън столицата критичните настроения спрямо настоящето и носталгията по периода на комунистическия режим са много по-силно разпространени. Можем да приемем, че в рамките на цялото българско общество тези две, по същество конфликтни, мнения, имат приблизително еднаква тежест.

Независимо от мненията и оценките си за този период, обаче, и от двете групи смятат, че е важно хората да бъдат добре информирани за живота в годините на комунистическия режим. Така мислят 85,2% от всички изследвани. Този процент е малко по-висок сред критично отнасящите се към този период от историята ни (89%), но и 80,5% от „носталгиците“ по онези времена споделят това мнение.

Прави впечатление, че интересът към близката ни история е много тясно свързан с интереса към музейното дело. Почти всички (98,9%), които са посещавали музей в последната година споделят мнението, че хората трябва да бъдат добре информирани за близкото ни минало. Сред хората, които по-рядко посещават музеи, този процент пада до 63,1%.

84% от изследваните лица биха посетили музей на близкото минало, ако бъде създаден. Отново се оказва, че този потенциален интерес не зависи от това, дали хората са скептични към възможността такъв музей да представя обективен прочит на близката ни история или вярват, че това може да се случи. И в двете групи тези, които биха посетили такъв музей, са над 80%.

Ако обобщим коментираните до тук данни, можем да направим следния общ извод: въпреки острите, даже конфликтни политически различия в мненията и оценките за периода 1944-1989 година хората си дават сметка, че е важно обществото да стигне до обективен прочит на този период, както и за това, че музеят е подходящ инструмент за постигане на такъв ефект. Оттам нататък неясният въпрос, по който мненията са разделени, е може ли да се постигне такъв обективен прочит в настоящия момент, още повече, че представата за „обективност“ се пречупва през личните политически пристрастия и жизнен опит. Изводът, който можем да направим относно евентуалната концепция за създаване на музей на близкото минало е, че тя трябва силно да акцентира върху фактите, неоспоримите свидетелства за събитията от този период, и да избягва всички случаи които могат да позволяват двусмислено и политически пристрастно тълкуване дори тогава, когато съществуват достатъчно аргументи в тяхна подкрепа. Защото на етапа на създаването на такъв музей е далече по-важно обществеността, независимо от тлеещия политически конфликт, да бъде убедена, че създателите на музея не вз��мат страна в негласното противопоставяне на политически ангажираните мнения за тези времена.

Част от подземието на бившия мавзолей на Георги Димитров в София

Идеи относно технологията за създаване на музей на близкото минало:

Бяха тествани две основни предложения за местоположението на евентуалния бъдещ музей: в самия център, в подземията под бившия мавзолей на Георги Димитров; или в района около паметника на Съветската армия. Категорично надделяват предпочитанията към първото предложение – то се предпочита от 67,1% от интервюираните, докато второ се предпочита от 25%. Отношението към близкото минало не влияе на тези предпочитания. Само 8% от интервюираните отхвърлят и двете предложения. Повечето от тях посочват алтернативни варианти, но нито един от алтернативните варианти не събира достатъчно сериозна подкрепа. Оказва се, следователно, че предложеният алтернативен избор между две предложения е напълно задоволителен за достатъчно висок процент хора. Ако бъде изграден музей в подземията под бившия мавзолей, този избор ще бъде приет от софийската общественост. Въпреки, че само една четвърт подкрепят идеята за изграждане на такъв музей в района около паметника на Съветската армия, и такъв избор не би се натъкнал на силна обществена критика. Все пак това е значително по-слабо предпочитания вариант.

Значим процент от софиянци (71%) смятат, че създаването на музей на близкото минало ще засили туристическия интерес към града и ще е благоприятно за туристическия бизнес. Това мнение е особено характерно за хората с рязко критично мнение за периода 1944 -1989 година и е споделяно от 86% от тях. „Носталгиците“ по социализма са по-сдържани, но и сред тях близо две трети споделят това мнение.

Не се потвърди хипотезата ни, че хората, особено тези, които изпитват носталгия по социализма, ще бъдат враждебно настроени към идеята да се използват модерни технологии, които да пресъздават максимално убедително и въздействащо „духа на времето“ и начинът на живот на хората. Само 13,7% смятат, че в такъв музей не бива да се използват подобни технологии, а единствено да се излагат само автентични документи и експонати. Тук му е мястото да припомним, обаче, че твърде много хора се съмняват, че в момента може да се създаде музей, който да успее да из��егне влиянието на политическите пристрастия – и от едната, и от другата страна. Получава се следната картина: по принцип се иска създаването на музей, в който да се използват всички технологични възможности за пресъздаване на миналото, но това е на фона на силно разпространени страхове от използването на такъв музей за политически внушения. Във всеки случай, това е, изглежда, реалистичното тълкуване на тези данни.

Мненията по този въпрос, обаче, че разделят, когато питаме хората дали по принцип смятат, че в нашата страна може да се създаде музей, в който да се съчетават изкуство, дигитални технологии и автентични експонати така, че посетителите да получават максимално реална представа за живота в близкото минало. 54% смятат, че това е възможно, но останалите се съмняват, въпреки че мнозинството от тях по принцип би искало това да стане. Това означава, че към съмненията в политическата безпристрастност се прибавят и съмненията в това, че в страната има достатъчен технологичен капацитет, за да се справи с подобна задача.

Какво най-вече е необходимо да знаем за близкото минало?

Този въпрос беше зададен в свободна форма и тук няма да е уместно да цитираме относителни дялове, а да отбележим най-съществените предложения, които се повтарят в един или друг вариант. Най-напред да посочи, че 56,5% от интервюираните правят предложения по тази тема, което също е косвен индикатор за високия интерес към нея. При задаването на подобни свободни въпроси в социологическо допитване рядко отговарят повече от 20% от запитаните.

Предложенията като цяло отразяват конфликтността на мненията за периода на комунистическия режим. Те акцентират или върху факти и събития, които напълно компрометират тази обществена система и би трябвало да създават рязко отрицателно отношение към нея, или върху факти и събития, които идеализират, не винаги коректно, онези времена.

Десет най-често посочвани факти и събития, компрометиращи управлението в периода 1944-1989 година:

-  Престъпленията на режима.

-  Лагерите и разстрелите без съд и присъда.

-  Да се покаже колко страшно е било да мислиш.

-   Да се покажат зверствата и предателствата спрямо България на управляващите.

-   Не можеше да се пътува свободно.

-   Магазините бяха празни.

-   Дезинформацията и пропагандата.

-   Перманентният дефицит на елементарни стоки.

-   Истината за действията на Държавна сигурност.

-   Невъзможността за избор на каквото и да е.

Десет най-често посочвани факти и събития, идеализиращи управлението в периода 1944-1989 година: 

-  Да се покаже, че тогава животът на хората е бил по-организиран.

-  Това, че образованието, спорта и здравеопазването бяха наистина безплатни.

-  Уважението и доверието, което хората са имали един към друг.

-   Да се покаже, че беше сигурно и спокойно.

-   Липсата на престъпност.

-   Имаше закони, които се спазваха.

-  Обективната истина за индустриализацията и аграрната политика на страната.

-   Имало е ред и дисциплина, а не слободия.

-   Нямаше гладни хора, които да си търсят прехраната в кофите за боклук.

-   Имаше сигурност за утрешния ден.

Както се вижда, най-често се посочват не толкова факти и събития, колкото политически и идеологически натоварени ценностни съждения, особено от хората, идеализиращи този период и изпитващи носталгия по него. Впечатляваща е и пълната противоположност на оценките в тези съждения. Всъщност, в изследването почти не регистрираме случаи, в който един и същ човек да предлага и положителни, и отрицателни характеристики на този период. Това изглежда и най-съществения проблем, и най-сериозното предизвикателство пред идеята да се създаде музей на близкото минало. Той трябва да убеди хората, независимо от техните политически убеждения и предразсъдъци, че пресъздава реалистична и обективна картина на този период от миналото ни. Но това не може да бъде постигнато ��рез търсенето на някакъв политически баланс (търсенето на такъв баланс би представлявало също политическа оценка, изхождаща от противоречията в мисленето на хората, които наблюдаваме днес). Не би могло да бъде постигнато и чрез заобикалянето на митовете за социализма, които са в основата на носталгичното изживяване на близкото ни минало.

Още от подземието на бившия мавзолей на Георги Димитров

Различия в реакциите на различни социално-демографски групи:

И така, идеята за музей на близкото минало среща подкрепата на хора с противоположни и даже конфликтни мнения и оценки за него. В каква степен тези мнения и оценки са разпространени в различни социално-демографски групи? Вече обърнахме внимание на хипотезата, че ситуацията в София е доста по-различна от тази в страната като цяло. Тази хипотеза е потвърждавана в множество национални изследвания, при които в една или друга степен е тематизиран въпросът за отношението към периода 1944-1989 година. Населението на София е по-склонно да възприема този период като време на престъпна комунистическа диктатура, за което трудно може да се каже нещо добро. Въпреки това, дори и в София близо една трета от хората се отнасят с носталгия към времената на комунистическия режим, като носталгия винаги е съпроводена от завишена критичност спрямо настоящето и целия 30-годишен период на социални промени след 1989 година. Как варира това отношение към близкото ни минало по социално-демографски групи, дефинирани по възраст и образование?

Донякъде е изненадващо, но се оказва, че най-висока критичност към интересуващия ни период показват не младите хора, а хората в активна възраст и даже намиращи се в края на активния живот – между 40 и 59 години. Сред тази група „носталгиците“ (хората, които смятат, че днес се живее по-зле, отколкото преди 1989 година) са 13% при средно 30% за цялата изследвана съвкупност. При хората до 39-годишна възраст този процент е 27%, докато при хората на 60 и повече години нараства до 44%.

Както се вижда поколенческите различия са доста съществени. Обяснението, което може да дадем, е в това, че върху отношението към времената на комунистическия режим много с��лно влияние оказва наличието или липсата на непосредствен житейски опит. Поколението, навлязло в активен живот непосредствено след 1989 година е в най-малка степен заразено от пост-социалистическа носталгия. По-младите, за които периодът 1944-1989 година е история, която не са преживели лично, са по-склонни да идеализират този период. В най-голяма степен, обаче, това е присъщо но онези, чийто активен живот е преминал в голяма степен или почти изцяло до 1989 година. За много от тези хора адаптацията към коренно променените социални условия, жизнени и професионални възможности се е превърнала в тежко изпитание и вероятно именно тази е причината да са в най-голяма степен склонни да идеализират живота в онези години.

Площадката на мястото на разрушения мавзолей на Георги Димитров вече се използва по програма “Навън” на Столична община за експониране на съвременно изкуство

Реакцията на младите, обаче, показва, че идеологизираният „образ“ на комунистическия режим се възприема позитивно от нарастващ брой хора. Донякъде това е форма на критика към проблемите, с които се сблъскваме днес. В същото време, интересът на младите към този период от историята ни е но-нисък, отколкото в другите възрастови групи. Това е донякъде парадоксално: изглежда логично хората, които не са преживявали лично онзи режим, да изпитват най-голяма потребност да узнаят повече за него. Но на практика не е така, въпреки че и в тази група интересът към създаване на музей на близкото минало е достатъчно силен.

Отношението към комунистическия режим в зависимост от образователното равнище на респондентите показва стаби��на и потвърждавана в множество изследвания тенденция. В това изследване 17% от хората с висше образование, двойно повече – 37% - от хората със средно образование и още два пъти повече – 71% - от по - нискообразованите хора твърдят, че днес животът е по-тежък, отколкото преди 1989 година. Тези данни най-вече показват защо ни е необходим музей на близкото минало. Защото хората се нуждаят най-вече от две неща – да бъдат убедени, че това е минало, което никой и никога няма да върне, и да науч��т истината за него чрез неопровержими, проверими и обективно обяснени факти. Да научат истината от музея, а не от заинтересовани хора и институции, които биха искали да използват тяхното незнание или тяхното неумение да се адаптират към живота в неизмеримо по-свободни условия, за да постигнат своите политически или други цели. В това се състои важната хуманитарна мисия, свързана със създаването на такъв музей. Ефектът от нейното осъществяване би се изразил в преодоляването на този мъчителен политически разлом, който ни кара да гледаме със съвършено различни очи на събития, които нашите деца не бива да преживяват, но трябва да познават именно за да избегне обществото ни риска те да се случат отново. ≈

Текст: Цветозар Томов

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

А ето и линкове към текстовете във връзка с дискусията, публикувани във „въпреки.com”:

https://xn--b1agjhxg2e.com/post/187461118966

https://xn--b1agjhxg2e.com/post/187705453271

https://xn--b1agjhxg2e.com/post/188145566651

https://xn--b1agjhxg2e.com/post/188040880496

https://xn--b1agjhxg2e.com/post/188186997756

https://xn--b1agjhxg2e.com/post/188598970756

https://xn--b1agjhxg2e.com/post/188856588011

https://xn--b1agjhxg2e.com/post/188806525536

https://xn--b1agjhxg2e.com/post/188984834821

[vprki]

Критичен поглед: Будителите се оказаха като че ли повече от събудените

Изминалата седмица освен с фокус върху местните избори премина и под знака на Деня на народните будители. За учениците това беше добро дошло, ��ащото на някои от тях им се събраха четири почивни дни. А пък за други Денят на будителите беше повод да раздадат различни награди. Институции, съюзи и медии връчиха награди по своето разбиране за будителство, които като че ли останаха повече като гилдийно отличие за наградените, а не толкова факт за публиката.

И все пак имаше няколко конкурса, които заслужават да бъдат споменати. Това са Годишните награди на Портал „Култура” и наградите на литературен клуб „Перото” в НДК. Интересно беше, че в някои случаи имаше повторение на наградените, независимо от различните журита. Както каза проф. Светлозар Игов /на снимката горе/, носител и на Голямата специална награда на Портал „Култура”, и на наградата за Цялостен принос към българската литература на „Перото” това означава, че се създава обща литературна среда, която може обективно да оцени постиженията на авторите. И още едно „дублиране” на наградите – Елена Алексиева взе призовете и в двата конкурса за романа си „Свети Вълк” /изд. „Факел Експрес”/.А тя стана по-рано тази година за същия роман и носител на Националната награда за български роман на годината на Национален дарителски фонд "13 века България". Така че "Свети Вълк" получи наградите на трите най-авторитетни конкурса за литература у нас.

Елена Алексиева и журито на конкурса на Портал “Култура”

Като добавим и Палми Ранчев за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно” /„Жанет 45“/, който получи награда за проза в конкурса на Портал „Култура”, а беше и номиниран за наградите на „Перото”, става ясно съвпадението на вкусовете. А както отбеляза Елена Алексиева при получаването на наградата от „Перото” много ��ажно е обаче тази литература да стига освен до българския читател, но и до чуждестранния. И тук е мястото на няколко преводачи от български език, които се борят за издаването на наши автори в техните страни и приемат тази своя дейност като мисия. Една от тях е чудесната датчанка Хелле Далгор, която получи наградата на „Перото” за преводите си от български на датски език на „И други истории“ и „И всичко стана луна“ от Георги Господинов. В наше поздравление до нея, тя отбеляза, че много се радва, но не би могла да получи това признание, ако ги нямаше чудесните творби на Георги Господинов. А в разговор за „въпреки.com” преди време беше казала: „За преводаческата дейност казват, че била най-самотната. Но аз не мисля така. За мен това е голямо щастие и не смятам, че съм самотна. Аз влизам в света на автора”.

Хелле Далгор

Останалите награди на „Перото” бяха в следните категории: За поезия - „Книга на разкаянията и утешенията“ от Цочо Бояджиев /„Жанет 45“/; За детска литература: „Роботът Чапек на планетата с трите слънца. Книга първа. Роботски приключения“ от Марин Трошанов и Петър Станимиров /„Кибеа“/; За дебют: „Глиненият цар“ от Добромир Байчев /„Развитие“/. В конкурса на Портал „Култура” също бяха присъдени и още награди: Специална награда за Боян Папазов; Специалната награда на фондация „Комунитас“ за „личен принос към независимата журналистика“ на Силвия Великова и за „Хуманитаристика” на Ромео Попилиев за книгата му „Цензурата по времето на комунизма“ /„Рива”/ и на Даниел Вачков за „Аварии и катастрофи. Хроника на социалистическата индустриализация“ /ИИБМ, „Сиела“/.

Ромео Попилиев

Иска ни се да цитираме откъс от един текст на Ромео Попилиев за „въпреки.com”, който е свързан с темата за събуждането, но за ставащото и неставащото в българския театър: „Това, което не може да се отрече е, че нашият театър произвежда спектакли с ударно темпо. Бълването на множество и количество създава една своеобразна истерична обстановка и представлява нещо подобно на невротичния ефект, създаван от социалните мрежи, препълнени от свобода и привидно външно разнообразие, но също така и от нарастващото безпокойство от винаги и въпреки всичко изпречващия се въпрос: „И какво от това?”. И още: „И какво в крайна сметка се случи в българския театър? Както изглежда, то ще продължи да се случва, но е време театърът да стане, т.е. да се събуди и изправи от съня на случването си”.

Част от присъстващите при връчването на наградите на “Перото” в НДК

И още нещо свързано с Будителите и събудените. Това беше дискусията в Софийска градска художествена галерия „Музеят – възможен или невъзможен”, организиран от фондация „Въпреки”, подкрепена от Национален фонд „Култура”. Тя беше за съвременния музей и неговата публика, но и за създаване най-сетне на Музей на близкото минало. Дълги години се говори за такъв музей, даже бяха направени опити в това отношение, които не доведоха до резултат. А годините минават и все повече от младите нямат представа за онова време. Появиха се и отделни частни музеи, които интерпретират доста повърхностно и търговски тази ��роблематика. Дори те, според мнения изразени в дискусията, стимулират носталгията по онова време, а не неговата оценка от съвременна гледна точка. Даден беше и пример, че музеят представляващ ретроапартамент с пет стаи в Димитровград изглежда привлекателен, но никъде не става дума, че тук са живели няколко семейства – с обща тоалетна, баня и кухня… А пък музеят с ретросоцавтомобили в Пещера не отчита, че за кола в онези години се чакаше десет и повече години.

Николай Папучиев и Тодор Петев имаха презентации на дискусията “Музеят - възможен или невъзможен” в СТХГ

Същевременно мненията за такъв музей са разнопосочни – от изключителната нуждата от него, до известно отрицание от гледна точка, че темата е все още много гореща за нашето общество. Както и за това какво би съдържал – дали това да е музей с предмети от онова време или дигитално представяне. Дали да е с предимно историческо и хронологическо подреждане или по-скоро тип арт-инсталация, която да бъде сменяна и да провокира емоционално интереса. Но пък участващите в дискусията бяха категорични, че подобен музей би трябвало да е синтетичен и едва ли само битът и предметите от това минало са достатъчни, въпреки, че и те са необходими в някаква степен. Отчетено като грешка беше разрушаването на бившия мавзолей на Георги Димитров, но и мненията бяха, че в подземията му сега биха могли да се използват за подобна експозиция, колкото и да е малко пространството. Но има и други начини да се разшири – включително и с известно стъклено надграждане на бетонната плоча. Хубаво е, че сега това пространство се използва за съвременно изкуство по програма „Навън” на Програма „Култура” на Столичен общински съвет.

Част от присъстващите на дискусията в СГХГ

Журналистът, писател и бивш министър Юлиан Попов беше споделил в свое мнение за „въпреки.com”: „Може би най - доброто място за подобен музей, или част от него, са подземията на мавзолея на Георги Димитров. Тези подземия сами по себе си са уникален експонат и трябва да бъдат отворени за образователни посещения. Затварянето им е отнемане от паметта ни. Превръщането им в пространство за несвързани с миналото, което ги е породило културни забавления би било извращение с паметта ни”. Искаме да цитираме и две мнения от дискусията – на проф. Евгения Иванова и на проф. Евелина Келбечева. „Може би – вместо музей – определеното за него пространство би могло да се изпълни със сменящи се експозиции и арт инсталации, представени от различни  гледни точки”. Това написа проф. Евгения Иванова, преподавателка, писателка, доктор на науките за култура, антрополог и културолог.

И добавя: „Не съм специалист по музейно дело, но съм сигурна, че музеят предполага минало. Никак не съм сигурна обаче дали „близкото ни минало“ (ако визираме периода на комунизма, каквато, очевидно, е идеята) не е по-скоро настояще. Развихрилите се страсти български по повод учебниците по история, достигнали чак до парламента, като че ли, потвърждават това. Чак толкова неистова страст в защита на един период от време едва ли предполага той да е минало”. Тодор Петев, един от презентаторите в дискусията, пък отбеляза, че е присъствал на национална среща на учителите по история, които са се разделили в това дали това минало трябва да се представя само като фактология или с оценка на периода…

Проф. Евгения Иванова /ц./ също беше на дискусията

„Копнежът по „тогава“ е толкова ясно видим, та няма да се учудя, ако хипотетичният музей се привиди на мнозина като възвърнат рай – обетована земя, напълнена с толкова умилително познатата комунистическа ширпотреба. Умилителната памет, впрочем, произвежда нова ширпотреба: салам „Народен“ или баничарница „БКП“ („банички, кифлички, пирожки“) с петолъчка за емблема. Колебая се коя употреба на миналото е по-кичозна: баничарницата „БКП“ в Красна поляна или  баничарницата „Александър Македонски“ в Прилеп. Виждала съм и супермаркет „Филип Македонски“. В Битоля. За някои македонци античността също е настояще...”, е мнението на Евгения Иванова.

А проф. Евелина Келбечева отбеляза по темата „Музеят – възможен или невъзможен”: „Възможен, ако се ангажира държавата. В никакъв случай не трябва да е „класически” музей. Подземието на бившия мавзолей е мега подходящо пространство. Подкрепям Евгения Иванова за поредица от дигитални изложби,които освен това могат да бъдат интерактивни. И да пътуват из цялата страна. Не виждам смисъл в банални експозиции за всекидневието. Не само че е крайно време, но е и крайно необходимо. Имаме много know how вече в Източна Европа, както прекрасни примери, така и посредствени. Единственото предимство на нашето вечно забавяне е, че съществуват тези примери”.

Цветозар Томов представи оптимистично социологическо изслуедване по темата

А надежда за интереса на хората дава и социологическото изследване, специално поръчано по проекта и осъществено от социолога и журналист Цветозар Томов с жители на София. На въпроса нужен ли е Музей на близкото минало 35,7% от интервюирането отговарят, че е много необходимо, а 47,2% са на мнение, че това е необходимо, но се съмняват, че в момента е възможен обективен разказ за близкото ни минало. А ако все пак се създаде такъв музей, 45,3% заявяват, че ще го посетят непременно, а 39,1% - по-скоро да, когато им се отвори удобна възможност. На въпроса дали в България е възможно да се създаде такъв музей, в който да се съчетават изкуство, дигитални технологии и автентични експонати, чрез които да се създаде максимално реална представа за живота в онова време 54% смятат - Да, определено. Така че, интересът на хората съществува, остава и да се реализира тази експозиция, която и финансово може да се изплати. ≈

Текст: екип на „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Българският космос и близкото минало

През септември 2013 година се завърнах в България след едногодишен вдъхновяващ престой в Словения. Живеех в малко, но комуникативно градче, чието разположение ми позволяваше да пътувам лесно из страната. Написа за „въпреки.com” Петя Чалъкова, доктор по изкуствознание по повод дискусията, организирана от фондация „Въпреки“ - „Музеят – възможен или невъзможен“ по проект, подкрепен от НФ "Култура".

В рамките на престоя си там посетих редица музеи в най-различни области, ботанически градини, скулптурни паркове или такива, издигнати върху бивши бунища и какви ли още не културни институции, чиято основна цел е да пазят паметта за едно отминало време – по критичен или неутрален начин. Словения не е страна, която се слави с историческите си подвизи, там националната идентичност е примесена и изказана между 28 диалекта, сериозно повлияна от Италия, Австрия, Унгария, дори днес вече и от Германия, а и донякъде запазени все още сред по-възрастното население спомени за бивша Югославия, Тито и неговото „благотворно“ влияние върху целия регион.

Тунелите под Кран, Словения. Снимки: https://www.tripadvisor.com/

В една от многобройните ми разходки из страната, изключително силно впечатление ми направиха Тунелите под стария град Кран /Официална страница на културната забележителност - тук/, със запазени спомени от Втората световна война. Днес тунелите са превърнат�� в музей. На посетителите се предлагат архивни текстове, снимки, записи, както и една симулационна стая, в която посетителят, макар и на ужким, може за малко да изживее бомбена атака, така както са я преживявали съвременниците на ужасяващите събития от средата на 20 век.  Всеки посетител може да се разходи из тунелите и да усети мрачния дух и тежкия отпечатък, които това време ни е завещало. Моментът, в които успееш да се измъкнеш от тъмните тунели в приятна сенчеста горичка, по средата на един хълм, незабавно води до облекчение на сетивата и мисълта. Разбира се, подобни примери за запазване на паметта има и на много други места, а и темата за историята на Втората световна война има немалко последователи, които старателно обикалят забравените бункери и окопи, за да се опитат да пресъздадат за себе си този сложен пасаж от политика и социални събития, да направят още един опит да подредят историческия пъзел в собственото си съзнание. Защото имат чисто човешка нужда да сторят това. Мотивите на всеки са различни, но резултатът е един и същ – работеща културна институция, отворена към обикновения човек, която идва в отговор на тази човешка природа да търси решения, отговори и да се учи от миналото си.

Следващата спирка, която определено разтърси същността ми беше изключително модерния, за тогава нов музей на космонавтиката, разположен на сред съвсем малкото градче Витанйе, където наред с трети модел на Спутник, гордо бяха изложени тубички с космическата храна, произвеждана в България преди 1989 година. Музеят е посветен на една личност – Херман Поточник, австро-унгарски ракетен инженер и един от пионерите на космонавтиката, с футуристични идеи и по националност словенец, роден в Пула. Разбира се, центърът работи в тясно сътрудничество с други космически институти и представя на общността информация, отвъд пределите на Земята по един достъпен и интригуващ начин. В официалната електронна страница на института пише: „Основната мисия на института е да изследва, събира и показва пред обществеността знанията за космоса и космическите технологии по начин, който разумно свързва и преплита науката, икономиката, туризма и изкуството.“ /Официална електронна страница на Център за космически технологии на Херман Поточник - тук/. Редовните организирани срещи между космонавти и обикновени граждани позволяват на тази особена сфера от науката да бъде видяна през призмата на всекидневието.

The Herman Potočnik Noordung Center of Space Technologies, Витанйе, Словения. Снимки: личен архив на авторката

Върнах се от Словения заредена с много нови идеи, но и с глава пълна с въпроси. Един от тях беше защо малката страна, която се появява на картата най-често по теми свързани с природни дадености и забележителности като езерото Блед или красивите словенски планински туристически маршрути, се е наместила на космическата карта, а нашата страна, с традиции и история в космонавтиката, остава в периферията на Слънчевата система?

Натрупаните впечатления, а и прясно защитената магистърска теза на тема зелени и социални управленски стратегии за културните институции като условие за устойчиво развитие, ми дадоха основателна база и кураж да адресирам едно писмо до тогавашния директор на Института за космически изследвания и технологии към Българска академия на науките – проф. дтн. Петър Гецов. В краткото писмо предоставях връзка към разгледаните от мен институции, както и решение на въпроса защо в България все още няма музей или институт, който да пази спомена и да гледа напред в бъдещето по темата космонавтика. Битката ми за внимание от страна на директора продължи близо година, в която аз търсех и други връзки и контакти, търсех информация и отговор на новия си въпрос, породил се почти веднага след завръщането ми, а именно: „Защо нищо не се прави по темата за паметта и близкото минало?“ За времето, в което водех своята лична битка за спомена, за моя личен исторически пъзел, който се опитвах да сглобя между Словения и България, чух много те’зи. Някои от тях недвусмислено казваха, че в България всъщност космонавтика никога не е имало, че това е подменена памет, че поводите ми за национално базирана гордост са всъщност фалшиви, че дори и да е имало нещо някога, то това се е случило отдавна, много отдавна и няма причина да се споменава днес. Освен това, многократно ми беше намекнато в частни разговори, че не съм аз човекът, който да се занимава с подобни въпроси и теми, най-малкото, защото ми липсва принадлежност към (очевидно несъществуващата по описанието по-горе) гилдия.

Част от сегашната изложба в БАН - снимка архив на Академията

Краткото лутане между историята и суровата, суха, апатична реалност ме отказаха от битка, в която иначе вярвах не само като личност, но и като социолог и философ. Търсенето и нуждата от дълбоко разбиране за мен са всекидневна практика, на която аз разчитам, за да се ориентирам в сложната и пъстра картина на света, за да мога на първо време да разположа себе си в тази картина – коя съм аз, от къде идвам, какво нося в торбата на моя социален капитал. Космонавтиката в България е част от близкото ни историческо минало и включително от социалните процеси, които са се развивали по време на социализма. За това аз бих насърчила също търсенията в тази посока, с надеждата, че темата ще намери място сред Червените звезди и електрокарите, сред идеологическите манифести и скрития подземен битовизъм. Дали е имало или не космонавтика и традиции в космическите изследвания ще покаже само едно по-задълбочено и обстойно проучване на близкото ни минало по тази тема. За целта, обаче, институциите, които са пазители на портите към историята на космонавтиката следва да бъдат широко отворени дори и към най-обикновения 28 (тогава) годишен индивид, дръзнал да се запита „Защо там, а не тук?“, „Защо те, а ние не?“, „Кога и как ще мога да знам, да помня и да разбера и аз?“ Същото бихме отнесли и към всяка друга институция, пазител на паметта.

За мен е важно това да се случи час по-скоро, докато все още не са изтрити и забравени важни парченца от пъзела на нашата историческа памет. Със сигурност не бива да отсъства критическият поглед, не бива да се отнема и хладнокръвната неутралност към картината на нашия собствен малък свят, но със сигурност също така Космосът за  нас в България трябва да се вижда по-ясно и по-отчетливо през телескопа на историческата ни памет. ≈

Текст: Петя Чалъкова

Снимки: Личен архив, архиви на БАН и на музея в Кран

P.S. на „въпреки.com”: Моментът, в което Петя Чалъкова ни изпрати текста по повод организираната от фондация „Въпреки“ дискусия за Музей за близкото минало съвпадна с честването на 50-та годишнина от създаването на Института за космически изследвания и технологии към БАН и изложбата „Земята през погледа на първия български космонавт Георги Иванов“ във фоайето на Академията. Тя е за около седмица и може да бъде видяна до 12 ноември. Тук ние също питаме защо едва сега се публикуват снимките от Космоса на първия ни космонавт, от чийто полет се отбелязаха отново тържествено 40 години през април тази година. Полетът на Союз 33 с командир съветският космонавт Николай Рукавишников и Георги Иванов не изпълни мисията си да се скачи с Орбиталната станция „Салют 6“. Но само ден след излитането на 10 април 1979 година тогавашното списание „Български войн“ излиза с първа страница със снимка и радостен репортаж, на която Рукавишников и Иванов са посрещнати с прегръдка от домакините на космическата станция космонавтите Владимир Ляхов и Валерий Рюмин. На 11 април се разбира, че скачване няма да има поради повреда в двигателя. Отказва и резервният двигател. Започват планове за аварийно връщане и кацане на Земята. И до днес в световните космически среди се говори за изключителния професионализъм и хладнокръвие на Георги Иванов, който успява да приземи Союз 33. 

Изложбата „Земята през погледа на първия български космонавт Георги Иванов“ във фоайето на БАН - снимка архив на Академията

Остава и завинаги в историята на журналистиката изключителният журналистически гаф на списание „Български войн“ и ръководителите му. Смята се, че дори в Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“ липсва изданието, което веднага е било иззето и унищожено. Но има и много забележителни постижения на български учени и технолози, които са част от световните постижения в изследване на Космоса и космонавтиката. България е 18-ата космическа държава в света, създала над 150 уреда, които са летели на Международната космическа станция и в орбита около Марс. Известни са, както пише и Петя Чалъкова, създадените храни от Института, които и до днес са в менюто на космонавтите и вкусово не се различават от тези на Земята. Не бива да пренебрегваме и имената на български учени, работили и работещи в НАСА или за нея като Виден Табаков от 1958 година, Иван /Джон/ Начев от 1969 година, Петко Динев от края на 90-те години…За първите двама научихме много след промените преди 30 години.

Нещата имат и друг контекст, които по-младите не знаят как преди 1989 година се отбелязваха постиженията на съветската космонавтика в тогавашните медии и как американските. Едните обстойно и само хвалебствено на първите страници, а другите едва ли не само международната хроника. Това също е важна част от близкото минало, когато по никакъв начин не сме би част от принадлежността си към света да оценим преди всичко постиженията на човечеството в изучаване на Космоса.

[vprki]

Критичен поглед: Много по-важен е въпросът какво ще прави този музей

„Музеят – възможен или невъзможен” е темата на дискусията, която ще бъде осъществена на 7 ноември в Софийска градска художествена галерия по проект на Фондация „Въпреки”. Проектът получи финансово подпомагане  по програма „Публики” на Национален фонд „Култура”. Идеята е за същността на съвременния музей и създаването на подобен за близкото бивше социалистическо минало в София. Вече публикувахме текст във „въпреки.com” /можете да го прочетете тук/, както и няколко гледни точки /тук, тук, тук, тук, тук и тук/. Свое мнение ни изпрати и известният съвременен художник Лъчезар Бояджиев.

ЛЪЧЕЗАР БОЯДЖИЕВ, художник: Аз съм „за“ щото да се промени идеята за музей в посока на динамично съвместяване на гледни точки

Лъчезар Бояджиев

Помните ли Серафим на Йовков? Помните ли палтото на Серафим – с най-разнообразните кръпки по него, всяка от които паметта на читателя „разпознава“ като нещо случило се, но недефинируемо като факт? Палтото на Серафим прилича на житийна икона на светец, нали?

Ето това, мисля си, е чудесна метафора за отношението към историята и музеите в България – все не можем да отделим случилото се от историческите факти в учебника или в музея; или в цялостната визия за история, застинала в една или друга кройка на „шинела“, в една или друга конфигурация на „кръпките“ - случките започват да се местят из пространството на уж-институциализираната памет, да не говорим за колективната, като че ли са пулове в игра на табла, персонажи в компютърна игра или особен вид „авенджъри“ на собствената ни неспособност да умиротворим призраците от миналото си. Соц-миналото съвсем не е единственото ни „минало“, което не се поддава на умиротворяване – „разбъркването на кокалите“ в нашата историография засяга диапазона (поне) от Казанлъшката гробница, до бившия мавзолей.

Краят не се вижда – нали помните кой е написал най-голямоформатното изследване за Казанлъшката гробница? Този том - факт на соц-музея ли ще бъде или на Тракологията в Националния исторически музей, или и на двете?

Ето това си мисля в отговор на въпроса ви... Обикновено се счита, че музеят е норма... Не е така. Или най-малкото трябва да се стремим да мислим „нормата“ не като онзи „персонаж“ от романа „Норма“ на Володя Сорокин, а като нещо интегриращо - и миналото в различните му версии на паметта, и днешното време в различните му версии на житейски опит и всякакви други такива определящи фактори.

Дори и учебниците обновяват приоритетите и програмите си на всеки 10 години – според законите в нашия си ЕС. Да не говорим, че в съвременното разбиране за музей се налага приоритета на образователната гъвкавост и разнообразието в „прочитите“ на историята, успоредно със задачата да се опазват артефактите от миналото. При това музеят на соца не може да бъде само един – във всяка сфера на изучаването и съхраняването на миналото трябва да има внимание към всеки период на миналото на тази страна и по тези земи...

В подземията на бившия мавзолей на Георги Димитров

Не е ли логично? Артефактите на материалното съществуване някак си се съхраняват, включително и останките от бившия мавзолей – като обекти, като фото - и видеодокументация, като текстови спомени и т.н. НО – разказът за това как те са били СВЪРЗАНИ в ОНОВА свое си време като СРЕДА ЗА ЖИВЕЕНЕ на хората не винаги е наличен. Именно поради това, че и тогава, както и особено сега, този „разказ“ не е бил тотално унифициран като действителност, наратива и програмите, експозицията и каталозите на един музей не могат да бъдат веднъж за винаги унифицирани или застинали в сграда.

Така че – ако има финансов ресурс – ама, моля ви се – давайте музей! Но му подсигурете средства за програми и щатни бройки, хранилища и техника, ПР и образование и т.н. Много по-важен е въпросът какво ще прави този музей? Аз съм „за“ щото да се промени идеята за музей в посока на динамично съвместяване на гледни точки, обилни програми за въвличане на публиките, активен ангажимент с миналото при агресивно интегриране с настоящето. ≈

Текст: Лъчезар Бояджиев

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Музей за близкото минало – да бъде или да не бъде…

„Музеят – възможен или невъзможен” е темата на дискусията, която ще бъде осъществена на 7 ноември в Софийска градска художествена галерия по проект на Фондация „Въпреки”. Проектът получи финансово подпомагане  по програма „Публики” на Национален фонд „Култура”. Датата за дискусията е знакова и е във връзка с 10 ноември, когато се навършват 30 години от демократичните промени в България. Идеята е за същността на съвременния музей и създаването на подобен за близкото бивше социалистическо минало в София. Вече публикувахме текст във „въпреки.com” /можете да го прочетете тук/, както и няколко мнения /тук, тук, тук, тук и тук/. Сега публикуваме текстове по темата на културолога проф. Ивайло Дичев, журналиста  Тони Николов и скулптора Васил Симитчиев. А всички желаещи могат да се включат в дискусията на 7 ноември.

Проф. ИВАЙЛО ДИЧЕВ, културолог:

Защо у нас няма музей на комунизма ли?

Първо, защото музеят слага точка на една епоха и я отпраща в миналото. У нас основното политическо боричкане продължава да е „за“ и „против“ комунизма. Така че не само носталгиците отляво, но и антикомунистите отдясно не искат тази точка да се слага, за да могат да продължат борбата и съответно да легитимират дясността си. Защото в музея мъртвият вече не ни е враг – събитията, вещите, дори престъпленията по определение престават да влияят на настоящето. Превръщат се в морална притча, поука за настоящето.

Разбира се за тази поука днес не можем да се разберем. На една страна са лагерите, ДС, цензурата, сивият и затъпяващ живот. На другата – язовири, жилищни блокове, естрадни песни и изобщо модернизацията на българското общество. Левите си затварят очите пред първата страна на режима, десните яростно отричат втората. Тази културна война, както казах, до днес е основна форма на политическа идентичност у нас по липсата на сериозни икономически или социални алтернативи в главите на политиците ни.

Можем ли да направим музей, в който да покажем каква е била човешката цена на сиромашката ни модернизация - жертването на едни градски и етнически малцинства, присвояването на огромна част от националния продукт за инвестиране в заводи, цензурата, която е обратната страна на културните икони от онова време и тъй нататък. За да е убедителен и за да служи на настоящето разказът на миналото трябва да минава и през тъмни, и през светли моменти, да представя и илюзиите на поколения от българи, и разочарованията им, и ентусиазма, и бюрократическия абсурдизъм, и растежа, и терора. Но това е невъзможно, защото политиците ни пребивават в идеологиите си, а на интелигенцията, който може да представи миналото в неговата сложност - не доверяват. То и самата интелигенция се бори за оцеляване и гледа да се прилепва към идеологиите на властта, но това е друга тема.

Ретроапартамент в Димитровград - снимка Николай Папучиев

На трето място, музей не е възможен, защото самата тази институция у нас все още пребивава в 19 - ти век. Музеят тук е гробище, където отиваме да се покланяме; той представя нашите герои, нашата ритуална памет, така, както е описана от учебниците. Кога за последен път се удивихте от нещо, видяно в музей? Там просто потвърждават това, което така или иначе си знаете. Няма я нито немската амбиция това да е изследователска институция, която класира, описва, сравнява – просто защото науката у нас е непоправимо маргинализирана. Няма я и флорентинската, най-ясно видима днес в САЩ, където музеят  показва любопитни предмети, които удивляват и забавляват. Институцията е идеологическа и не притежава самостоятелност по отношение на Министерството на културата и съответната община. Затова и е посещавана основно от ученически групи, водени от учителки, които илюстрират поредния си урок. Как си представяте музей на комунизма, който да е интересен – като изследователски проект, като забавен туристически продукт или пък като артистична акция? Ами то едно стихотворение на дяда ви Вазова да извадят от програмата – надига се вой до н��бесата. А представете си някой да се опита да покаже нещо ново, неочаквано, разбиващо стереотипите ни за онзи строй?

Дворът на Музея на социалистическото изкуство в София

Да, частен музей би бил възможен, но самодейни опити като Червения таван в Търново или много комерсиалния Ретро музей на бизнесмена от Варна май си остават доста едностранчиво - носталгични. Музеят на социалистическото изкуство пък съвсем нищо не казва за онова време - там просто има картини от една епоха, а в градината са подредени малко иронично статуи без всякакво обяснение и контекст. Защо ли? Ами защото не могат да се разберат какво ще казва този музей, за какво е, защото се захвана да го прави лично министър Рашидов, наместо да го възложи на независими хора. Тук-там се появяват предмети от онова минало, примерно в Националния исторически музей, но самото количествено съотношение с останалите обекти е тъжно. На първия етаж имаше реконструирана абсурдна пещера, където уж живели някакви хора (българи??) по нашите земи, а този период белязал дълбоко 4-5 поколения – едно таванско помещение.

Ще ви кажа какво мисля: музей на комунизма ще направят хора от чужбина, - фондации, емигранти, може би някой тамошен музей ще отвори клон тук. Тук още нямаме достатъчна интелектуална мощ да се отдръпнем на естетическа дистанция от тази епоха, да я музефицираме. ≈

ТОНИ НИКОЛОВ, журналист, главен редактор на Портал „Култура”:

Невъображаемият музей

Възможен ли е музей на „близкото минало“ и какво точно трябва да включва той е въпрос, който си задаваме от десетилетия. И както е тръгнало, ще продължим да си го задаваме. В този смисъл само можем да благодарим на Фондация „Въпреки“ за това, че се опитва да насочи разпадащата се дискусия във времето.

Едната възможност е такъв музей да се случи в реално „място на паметта“ (Пиер Нора) – подземието на разрушения мавзолей на Георги Димитров или бившите килии на ДС под Държавна агенция „Архиви“ на „Московска“. Нещо важно с оглед на проблематизирането на това „близко минало“ в настоящето, като „минало, което не отминава“. Въпросът обаче е: как го четем или не го четем, как го помним ние, които сме го живели, съответно как си го представят младите, които не са го живели… Много питания на нивото на паметта, често оспорващи историческия разказ в учебниците.

Част от подземията на бившия мавзолей на Георги Димитров

И обратното – друга възможност се съдържа в неутралността на някое ново място, което да подреди парчетата от соцминалото, продължаващо да тревожи паметта ни с днешна дата. Където посетителите да могат да се докоснат до фалшиво-приповдигнатата патетика на епохата (манифестации, спартакиади) или до казионния език на пресата с отказа ѝ от новини. До идеята за НРБ и за външния свят, мислен единствено като граница; до гигантските комбинати, гордост на социндустрията, бълващи какво ли не в околната среда. До селското стопанство, поддържано единствено с принудата над ученици, студенти или войници. До хроничния дефицит на соцепохата, опашките и полупразните рафтове на магазините. До понятия като „бивши хора“, предаващи се до трето коляно, че и по нататък; до масовата смяна на имената на помаци и турци.

Всичко това под звуците и образите на един половин век, явяващ се за нас „близко“, тоест „несвършващо минало“. Което прави един музей на „социалистическата епоха“  наистина „невъображаем“. ≈

ВАСИЛ СИМИТЧИЕВ, скулптор:

Относно „Музей на близкото минало“

Да бъде, или да не бъде? Защо? Какъв? Как? Къде?

Като художник се отнасям по въпроса професионално. „Музей“ като общоприета представа се изчерпва със следното: наличие на изложбени помещения в  архитектурно пространство, така също и пространства вън от музейната сграда /предназначени за експониране на музеен материал/, както и екип от специалисти и администратори в областта на профила на определен музей, отговорни за съблюдаване на наложени принципи и норми, определящи дейността на музея.

Установявам, че един такъв музей не е в състояние да помести и оповести обекти, със стойности и състояние продиктувани и появили се при особени обстоятелства и често не притежаващи художествени качества, което и определя концепцията на един „музей на близкото минало“.

Остатък от комунистическото минало е отпечатан във физически до наши дни оцелели обекти, включително поселища и природни феномени, грубо прекръствани с имена демонстриращи подчинение към определена идеология и волята на висшестоящия. Една неизбежна ретроспекция обяснява конференцията в Ялта като механизъм, който захвърли България в помията на комунизма...и той ни повлече надолу...

Утопия – действителност?!

Изкуството беше въвлечено, наред с други „инициативи“, като оръжие в пропагандата и престана да е изкуство. Създадени бяха редица псевдоархитектурн�� паметници със символен идеологически актив на комунизма. Получи се следното: Мавзолей и гробница на Георги Димитров; Белене; Мостът на дружбата; Архивът на МВР; Стрелбището на софийския затвор; Връх Сталин; Град Сталин; Булевард Сталин; София – плавателен канал и т.н.

Горните и други подобни обекти са в селекцията и тялото на „Музей на близкото минало“.

С настоящето обявявам музея за открит.

7.11.2019 г.                                                                         Васил Симитчиев

Скулпторът Васил Симитчиев /д./ показва свой проект за мястото на бившия мавзолей на Георги Димитров на своите колеги и приятели художника Станислав Памукчиев /л./ и скулптора Емил Попов /ц./

П.П. Превръщането на гробницата, на Мавзолея на Георги Димитров в „Музей на близкото минало“, ще е пример на наследен от „близкото“ни минало за унищожаване на явни доказателства за него. Моля, да се вразумят решаващите фактори от Общината.

Също бетонната площадка на мястото на Мавзолея, която се използва за експониране на псевдомодерни инсталации, продиктувани от практични съображения и създаване на илюзия за подкрепа на съвременното творчество, а и за туристическа атракция, както наивно се мисли. Пространството отнето за изграждане на Мавзолея да бъде отново част от градската градина.

                                                                      С уважение: Васил Симитчиев

P.S. на „въпреки.com”: Васил Симитчиев изпрати своя текст от Швеция, където живее и работи. Той беше автор на идеята за „разрязването” на мавзолея преди неговото разрушаване. Освен това скулпторът беше участник в конкурса на Дирекция „Култура” на Столична община за пространството над подземията на бившия мавзолей по програма „Навън” за временни художествени инсталации в градска среда. Проектът му беше одобрен, но според организаторите не можеше да се реализира по технически причини. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Подземията на бившия мавзолей са уникален експонат

„Музеят – възможен или невъзможен” е темата на дискусията, която ще бъде осъществена на 7 ноември в Софийска градска художествена галерия по проект на Фондация „Въпреки”. Проектът получи финансово подпомагане  по програма „Публики” на Национален фонд „Култура”. Датата за дискусията е знакова и е във връзка с 10 ноември, когато се навършват 30 години от демократичните промени в България. Идеята е за същността на съвременния музей и създаването на подобен за близкото бивше социалистическо минало в София. Вече публикувахме текст във „въпреки.com” /можете да го прочетете тук/, както и няколко мнения /тук, тук, тук и тук/. Сега публикуваме текстове по темата на Юлиан Попов, Илина Коралова и проф. Чавдар Попов, като очакваме и други мнения. А и всички желаещи могат да се включат в дискусията на 7 ноември.

ЮЛИАН ПОПОВ, писател и журналист, бивш министър:

Най - доброто място за подобен музей са подземията на мавзолея на Георги Димитров

Юлиан Попов - снимка “Дневник”

България е дълбоко ненаясно с миналото си. Докато митовете за далечните векове често възбуждат наивни, понякога остри спорове за националната ни идентичност, незнанието за близкото ни минало е като рана, болезнено възпаление, което ни мъчи всеки ден. Много хора не усещат тази болка, защото тя никога не е спирала. Изкривени от нея, ние живеем в мъгла, движим се бавно и неуверено и се ориентираме по гласове, без да знаем чий са и откъде идват.

Страната ни има остра нужда от изследователска и образователна публична институция на паметта за близкото ни минало. Необходим ни е музей на близкото минало, който да проучва и представя периода от Втората световна война до 1989 година, когато България започва да си възвръща своята демократична независимост.

Пултът за управление на мумията в подземията на бившия мавзолей на Георги Димитров - снимка Стефан Джамбазов

Може би най - доброто място за подобен музей, или част от него, са подземията на мавзолея на Георги Димитров. Тези подземия сами по себе си са уникален експонат и трябва да бъдат отворени за образователни посещения. Затварянето им е отнемане от паметта ни. Превръщането им в пространство за несвързани с миналото, което ги е породило културни забавления би било извращение с паметта ни.

Илина Коралова - снимка Стефан Джамбазов

ИЛИНА КОРАЛОВА, изкуствовед и куратор:

Аз лично съм на мнение, че специален музей не е нужен.

Едната причина е чисто практическа – този музей трябва да се финансира по някакъв начин, а, както знаем, това у нас е много трудно. И без друго всички останали музеи и изобщо културни институции, повече или по-малко се „задъхват” под липсата на достатъчно средства. Другата причина, която е и по-съществената за мен, е, че чрез създаването на една подобна институция, преосмислянето на годините от 1944 до днес официално ще се съсредоточи само на едно място. Подобна централизация крие големи рискове. От една страна, програмата на въпросния музей лесно може да се манипулира / инструментализира, от друга – останалите институции по някакъв начин ще бъдат „освободени” от задължението да включват в дейността си този исторически период.

Пък и въпросът е, кои точно аспекти от живота ще бъдат представени в музея? Политика, икономика, материална, духовна култура? Само културата обхваща толкова много области...

Преосмислянето на последните 75 години от историята ни и дискусиите, които ще бъдат породени в процеса, трябва да се разгърнат върху една много по-широка платформа и трябва да достигат до много по-широки кръгове и слоеве от обществото. Накратко, един музей по принцип е възможен, но би бил на практика едностранчиво и недостатъчно решение. Убедена съм, че всяка културна институция – било художествена галерия, исторически, етнографски – всякакъв – музей, да не говорим за масовите медии, като печатни издания, телевизия и кино, в рамките на собствения си предмет, колекции, програма и образователна мисия, трябва да се занимават, да анализират, интерпретират и осмислят случилото се в последните десетилетия. Преоценката се осъществява най-добре и ефективно, когато определени събития или артефакти, случили се или създадени в определен времеви отрязък се разглеждат в съпоставка с подобни на тях, случили се на друго място, в друг контекст, в друго време, дори. Подобно сравнение / съпоставяне е възможно, когато, освен всичко друго, е налице и някакъв архив. А един новосъздаден музей няма да има такъв.

Изобщо преосмислянето и интерпретирането на историята е процес, който трябва постоянно да ни съпътства и да идва от множество страни и под различни форми, а не от една институция, била тя и създадена с най-благородни намерения.

Проф. Чавдар Попов - снимка Стефан Джамбазов

ПРОФ. ЧАВДАР ПОПОВ, изкуствовед:

Споделям необходимостта от системно, продължително

и, доколкото това изобщо е възможно, безпристрастно и обективно изследване на периода на социализма (1944-1989). Като казвам „безпристрастно и обективно” си давам сметка, естествено, че това е по-скоро някаква идеална цел, отколкото постижим подход. Миналото ни „държи” по всички линии – автоцензурата все още работи с пълна сила, съобразяването с текущата политическа конюнктура е по-скоро правило, отколкото изключение, манталитетът на снишеното и уютно приспособяване, оцеляване и съобразяване е жилав и устойчив и със сигурност ще надживее не едно поколение в България.

Музей на соцавтомобили в Пещера - снимка Николай Папучиев

На този фон идеята за „музей на социализма”, така, както тя е заявена, съдържа, разбира се, своите основания и солидни аргументи. Само че, струва ми се, преди да говорим за музей, би следвало всестранно и задълбочено (отново – дотолкова, доколкото това е по силите ни!) да проведем задължителните обществени и професионални дебати относно основните характеристики на „близкото минало”. Твърдя, че все още периодът на социализма не е изследван и оценен в нужната степен. Ако това не стане, има риск хипотетичният бъдещ музей да се окаже разпънат между две крайности –  на умилителната носталгия, от една страна, и на повърхностната ирония, от друга.

Ретроапартамент в Димитровград - снимка Николай Папучиев

Има и една друга възможност – работата по конципирането на музея да протича успоредно с професионалните дискусии. Виждам замисления музей като особено пространство, даващо терен на разнообразни, взаимно пресичащи се реконструктивни програми и проекти, които да възсъздадат, колкото е възможно, обществената атмосфера, бита, навиците, рефлексите и т.н. от оная епоха, през призмата на предметния реквизит, както и на документацията от всякакво естество (служебни бележки, билети, надписи на публични места, лозунги, свидетелства за „партийна агитация”, фото и киноматериали, публицистика и т.н., и т.н.). ≈

Снимки: Стефан Джамбазов, Николай Папучиев и архив

[vprki]

Критичен поглед: Важното е да има широки, макар и многостранни интерпретации на миналото

„Музеят – възможен или невъзможен” е темата на дискусията, която ще бъде осъществена на 7 ноември в Софийска градска художествена галерия по проект на Фондация „Въпреки”. Проектът получи финансово подпомагане  по програма „Публики” на Национален фонд „Култура”. Датата за дискусията е знакова и е във връзка с 10 ноември, когато се навършват 30 години от демократичните промени в България. Идеята е за същността на съвременния музей и създаването на подобен за близкото бивше социалистическо минало в София. Вече публикувахме текст във „въпреки.com” /можете да го прочетете тук/, както и няколко мнения /тук и тук/. Сега публикуваме текста на художника и изкуствовед Калин Николов, като очакваме и други мнения.

Надявам се историческата памет в постсоциалистическия свят все още да бъде „гореща”. Ние познаваме тази нейна температура още от времето на тъй наречената „перестройка“, което носеше позитиви за нова динамика в разкриване на истината за събитията в СССР и другите социалистически страни, в това число и съответните революционни движения от Африка, Азия и Латинска Америка. Процес, който временно наруши определени табута и накара историци и идеолози да не бъдат строго ограничени в политическия контекст, като дори се пренесат в диалог с тези и факти, които са били забранявани и отхвърляни до тогава. Други, предишни поколения помнеха дебатите за десталинизацията от 50-те години, пазеха литературни произведения за лагерите в СССР, няколкото преведени у нас, пазеха броеве на забранените „Литературни новини“…

Но процесът по установяването на стандарти за изследване на паметта с постсоциалистически характер не е удовлетворяващ. Едва ли истината за травматичното минало в Източна Европа може да бъде откроено убедително на фона на постоянната кретенска риторика, която срещаме твърде често примерно като това от тези дни: депутатката Десислава Атанасова се изказала, че „Фолксваген” не дойдоха в България, заради лошото наследство, оставено ни от комунизма“.

Един нов тип исторически музей може да съществува само в глобалната рамка за научен диалог спрямо търсене на обективността, с особено внимание на сравнителните конкретни и транснационални подходи към явления, които са били носители или повлияни от социалистическия проект. Свидетели на историческите събития трябва да имат възможност да разкажат подробно и изцяло своите истории, своите автентични лични истории и възгледи. Политическата развръзка срещу предишната социалистическа система доведе до унищожаване и пренебрегване на исторически дадености и паметници, институции, образователни платформи, огромен тип произведения на изкуството. Едно наследство практически изчезва. Примерно в Хърватия бяха унищожени, преместени около 3000 паметници (от 6000-8000), т.е. обновени или по някакъв начин премахнати. В същото време отделни личности и движения  поставят под въпрос унищожаването, ревизията и ревалоризацията на тези паметници. Личното ми мнение, че това заличаване на памет повече вреди на процесите, които биха определили панорамата на случилото се. Най-вече го прикриват. Доколкото съм историк на изкуството, предимно българското, не съм никак удовлетворен от равнището на съществуващия поглед към анализа на нашата културна история. Осъждат най-вече догматични изяви от периода на култа, но подобно нещо се правеше и някога с презумпция да се открои ролята на тъй наречения Априлски пленум. А топлата връзка на централизираните творчески съюзи след този период, на системите на цензурата и налаганите граници в творчески живот?

Калин Николов - снимка Стефан Джамбазов

Бих искал бъдещето да се съсредоточи  върху това как естетиката и творческите форми са обхванати в система за приобщаващи интерпретационни стратегии, които интегрират културата с държавната политика. Ако за някакво общество на изкуствоведи съществува нещо като техен ко��сенсус относно периода и определени личности, бих искал да декларирам дистанцията си спрямо това. От друга страна се отнасям към редица определено „партийни“ художници като към важни за мен и моят възглед творци… Именно възможният музей ще ни даде средства да насочим вниманието си върху значението и мотивациите на тази сим��олична борба за миналото: защо, по какъв начин и за кого е останало важно миналото? И за кого ще бъде важна от момента нататък. Защото няма за какво да се извинявам - феноменът на този род памет е съставен както от носталгия, така и от една колкото се може по-обща нравствена и подредена „памет” (възпоменания, изграждани не от емоции и компромиси), както и на историята (като академична дисциплина).

Всъщност в последните години съм повече загрижен не дали истината за времето назад ще се установи обективно. А за участието на публиката и дали темата ще я ангажира емоционално. Как обективните подходи на музейния опит ще влияят на представата за миналото. Как музеолози, историци, социолози, куратори и творци ще се обединят около наистина важни модели на съпричастие, афект и емоции. Не трябва да ни плаши това, че  образът на социалистическото минало може би никога няма да бъде преоформен в общ резултат на различните социални, политически и културни възгледи. Че на места, а може би и на всички места ще се открои ясно разграничение между историята и паметта. Важното е да има широки, макар и многостранни интерпретации на миналото, които да са от значение за важните бъдещи социално конструирани процеси.

Нашата отговорност е и в това, че принадлежим на историята, още преди да сме привлечени от нея като пишещи или събирачи на факти. ≈

Текст: Калин Николов

[vprki]

Критичен поглед: Вместо музей – сменящи се експозиции и арт инсталации от различни гледни точки

Може би – вместо музей – определеното за него пространство би могло да се изпълни със сменящи се експозиции и арт инсталации, представени от различни  гледни точки. Това написа специално за „въпреки.com” проф. Евгения Иванова, преподавателка, писателка, доктор на науките за култура, антрополог и културолог. Поводът е дискусията „Музеят – възможен или невъзможен”, която ще бъде осъществена на 7 ноември в Софийска градска художествена галерия по проект на Фондация „Въпреки” /за проекта тук/.

Не съм специалист по музейно дело, но съм сигурна, че музеят предполага минало. Никак не съм сигурна обаче дали „близкото ни минало“ (ако визираме периода на комунизма, каквато, очевидно, е идеята) не е по-скоро настояще. Развихрилите се страсти български по повод учебниците по история, достигнали чак до парламента, като че ли, потвърждават това. Чак толкова неистова страст в защита на един период от време едва ли предполага той да е минало. Изглежда, сегашният живот – не само на кварталните пенсионери от ОФ-клуба – все още мечтателно се разпростира до „тогава“, когато всеки ходел почти без пари на море и всяка чистачка можела да отиде на екскурзия в Германия (Източна, естествено)...

Копнежът по „тогава“ е толкова ясно видим, та няма да се учудя, ако хипотетичният музей се привиди на мнозина като възвърнат рай – обетована земя, напълнена с толкова умилително познатата комунистическа ширпотреба. Умилителната памет, впрочем, произвежда нова ширпотреба: салам „Народен“ или баничарница „БКП“ („банички, кифлички, пирожки“) с петолъчка за емблема. Колебая се коя употреба на миналото е по-кичозна: баничарницата „БКП“ в Красна поляна или  баничарницата „Александър Македонски“ в Прилеп. Виждала съм и супермаркет „Филип Македонски“. В Битоля. За някои македонци античността също е настояще...

Тъй като – ВЪПРЕКИ редактираните учебници – страстите около комунизма още дълго ще се развихрят, понятието „музей“, отнесено към този период, ми се струва по-скоро невъзможно. Музеят (поне в традиционното му разбиране) излага несъмнено, кодифицирано, непроменящо се минало. Минало – норма. В случая, който обсъждаме, норма липсва. Може би – вместо музей – определеното за него пространство би могло да се изпълни със сменящи се експозиции и арт инсталации, представени от различни  гледни точки. И тъй като експозициите едва ли ще бъдат много, във всяка от тях биха могли да се показват – дигитализирани – предишните. Така ще се осигури плурализъм на гледните точки и публиката (може би) ще придобие впечатление за донякъде подреден хаос. ≈

Текст: Евгения Иванова

[vprki]

Критичен поглед: Невъзможният музей у нас засега е за близкото минало

„Оказва се, че музеите могат да бъдат и възможни, и невъзможни в едно и също време. Музеят, който не мога да кажа по какви причини е невъзможен – това е Музеят на близкото минало. Ние нямаме Музей на социализма и се оказва, че сякаш не можем и да го направим по неизвестни причини”. Това каза доц. дфн Николай Папучиев, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски” в разговор за „въпреки. com” преди време.

И продължи: „Не е като да няма съвсем желание – има. Не е като да е нямало дискусии през годините, които да дискутират, засягат този проблем – какво е било това минало, как да се направи нещо, как да се представи на сегашни и бъдещи поколения…”. Фондация „Въпреки” осъществява дискусия на тази тема на 7 ноември в Софийска градска художествена галерия по проект, получил финансово подпомагане  по програма „Публики” на Национален фонд „Култура”. Датата за дискусията е знакова и е във връзка с 10 ноември, когато се навършват 30 години от демократичните промени в България. Идеята е за същността на съвременния музей и създаването на подобен за близкото бивше социалистическо минало в София. Николай Папучиеив е и един от презентаторите в дискусията. А самият той издаде книгата „Музеят - възможен и невъзможен” /изд. „Кралица Маб”/. Подзаглавието е „Предизвикателства на масовата култура, стратегии на пазара и носталгично помнене на миналото”. Николай Папучиев e доцент във Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски”. Чете лекции по антропология и фолклор на българите и антропология и фолклор на славянските народи. Ръководител e на магистърска програма „Интерпретативна антропология”. Доктор на филологическите науки с докторат на тема „Преобразяване на традиционната култура в модерен разказ за нацията. Антропология на вещта и символните форми”. Автор е на книгите „Фолклор и национална култура” (2012), „Културна антропология: История на идеите. Т. 1” (2014) и „Културна антропология: Слово, обред, обичай. Том. 2” (2016).

В своята книга той се опитва да отговори на въпросите: Как вещите от миналото се превръщат в ценно материално наследство? Какво се случва с него и как функционира то в условията на съвременната култура? Какво правят музеите, галериите и отделни частни колекции, за да участват в конструирането на исторически проверен наратив за преживяното? Как места за забавление – като ресторанти и барове – се превръщат в пазарни агенти, опериращи с носталгичното чувство по още незавършилото минало? Този проблем той засяга във втората част на книгата. През 90-те години на миналия век имаше една подобна социално-критична енергия, но тя не успя да се канализира, да й се даде някаква насоченост по посока на такъв музей. Според Николай Папучиев, Министерството на културата, държавата, общините някак си са абдикирали от този проблем и той остава на частната инициатива – купуват се вещи, препродават се. „Цялото това поле остава на хора, които имат частна инициатива, представа за това минало, те оперират с артефакти, купуват, събират, част от тях се опитват да покажат, но не може да се види цялостна методология”, казва той и разказва за някои такива частни колекции на различни места в България в книгата си.

“Къщата на терора” в Будапеща

В други бивши соц. страни има големи музеи – дава за пример „Къщата на терора” в Будапеща и друг във Вилнюс, в сградата на бившата Държавна сигурност, който бил потресаващ. Имало единочки, в които хората са били затваряни и са стояли прави при това с вода до коленете. И само ние сме останали отстрани, заявява доц. Папучиев. Според него държавните институции се оправдават със закони, че 50 години бил срокът, когато може да се оцени един исторически период и да се направи музей за него. В Националния исторически музей му казали, че те се занимават само с достиженията на социализма – например с купите и медалите на успял спортист?!х„От друга страна няма голяма обществена дискусия по този въпрос и може би на никого не му е интересна темата. Частните сбирки задоволяват този интерес на повърхностно сантиментално ниво и после друго няма. Например къщата на Живков в Правец напълно задоволява едни носталгични социални търсения и по-нататък обществото като че ли няма импулс да роди едно критично вглеждане в собственото си минало”, смята ученият. И друга причина за липсата на такъв импулс по думите му е, че може би ние си живеем още в късния социализъм. „Нашият бит е като че ли организиран около късния социализъм. Ако се загледаме около това, което хората при ремонти изхвърлят от къщите си, това са мебели от 70-те години. Или от 80-те -  преживели 50, 60 години. Ако щете и манталитетно живеем с този период. Точно защото не се създава такава критична позиция. А желанието за промяна идва, когато най-напред видиш онова минало, отдалечиш се от него и тогава поемеш в някаква друга посока”, казва Николай Папучиев.

Николай Папучиев

Каква е целта на книгата и изследването му? „Много ми се иска тази книга да е попаднала във времето си и да започне един разговор за музеификацията на времето на социализма. И не аз да съм определящата фигура, защото от всички музеолози аз най-малко разбирам от музеи. Има прекрасни професионалисти и историци, има и хора, които се занимават с този проект конкретно. И наистина, да се започне един разговор и да се направи проект за музей на това близко минало. И да може да се представи в пълнотата му. Защото много е лесно да се съберат опаковки от дъвки турбо от 80-те години, обаче трябва да се намери механизъм да се покаже и онзи скрит страх във времето, автоцензурата, подслушването на телефоните, открития лист за да отидеш на 15, 30 километра от границата. Да не говорим, че не можеше да преминеш тази граница. Страхът за това, че могат да те интернират за един виц, да кажем докъм 60-те години. После дори и някак си режимът да се е отпуснал, не е съвсем така. По времето на Андропов например обикаляха по кафенетата да проверяват дали си на работа, защо си там. Социалната стратификация трябва да се покаже. Кои бяха тези, които потребявахме ширпотребата на масовото производство, не докрай измислено. Кои бяха онези, които можеха да вляз��т в Кореком и пазаруваха оттам. И пътуваха. Все неща, които един разказ за миналото не може да подмине. Не можем да го идеализираме, не можем струпвайки вещи да го показваме едва ли не като рога на изобилието. Така че ако може да има някаква практическа цел извън предизвикателството, което представляваше търсенето на тези теми, желанието ми е един задълбочен разговор да тръгне в тази посока”, надява се Николай Папучиев. Както казахме, той ще бъде един от хората с концепции и гледища на нашата дискусия.

Тодор Петев

Но първата част ще бъде все пак за мястото на съвременния музей и неговото място в обществото. Защото дори и такъв музей на близкото минало, трябва да изпълнява и социална функция, освен художествената и до известна степен историческа и фактологична. А тук един от нашите поканени гости ще бъде Тодор Петев. Самият той се е посветил на тази кауза, след като от 1991 година е в САЩ, където е учил, работил, включително и в един от най-световните музеи „Метрополитън” в Ню Йорк. Върнал се е в България, работил е като начален учител в частно училище, създал фондацията си „Моят музей”, а преподава и в Софийския университет начална и предучилищна педагогика. „Проблемът на българските музеи е фундаментален. Не се припознава образователната и социализираща функция на музея, като една от основните му функции. Не се припознава все още нито на държавно, нито на местно, дори на музейно ниво, камо ли от публиките”, каза за „въпреки.com” Тодор Петев.

Музей на соцавтомобили в Пещера

В този разговор го попитахме как нещата трябва да се променят: „Първата стъпка е да се промени начинът на мислене, както у музейните специалисти, така и у публиката за това какво е музей. Каква е връзката на музея с публиката като активно отношение и като някаква форма на участие, в някаква форма на ангажираност. В момента, когато самата публика започне да припознава в музея някакви социални и други възможности – познавателни или забавление, те са част от социалното, тогава тя ще си промени и отношението към музея. Дори със сравнително малко средства могат да се направят значителни стъпки напред. Направих едно обучение със специалисти от 25 музея в страната – във Варна и в София, на които откликнаха много хора с огромно желание. Те показаха това, което правят вече, а и като желание какво искат да правят само по себе си ми показа, че има елемент на осъзнаване, че това е нещо съвсем ново. Определено през последните пет години се наблюдава съживяване на музеите като едно активно, социално пространство. В този контекст са и образователните програми”, сподели Тодор Петев.

На различни места в страната се появяват ретро социнтериори, като този в Димитровград

Попитахме го какво трябва да се направи, за да станат българските музеи това, което са световните като образователни институции, привличащи публиката, но и обучаващи, развиващи знанието и ценностната система на различни поколения. А той беше много конкретен в примерите си като световен опит и доказани практики и стандарти като организация и методология, следвайки спецификите на отделната страна, регион и традиции. „Каква е връзката на музея с публиката като активно отношение и като някаква форма на участие, в някаква форма на ангажираност. В момента, когато самата публика започва да припознава в музея някакви социални и други възможности – познавателни или забавление, те са част от социалното, тогава тя ще си промени и отношението към музея. Дори със сравнително малко средства могат да се направят значителни стъпки напред”, каза той. И за всичко това ще разговаряме на 7 ноември в Софийска градска художествена галерия по време на дискусията „Музеят – възможен или невъзможен”. А преди това, всеки който има желание, може да изпрати своето мнение на мейла ни - stefan.zelma@gmail.com което ще публикуваме в сайта ни „въпреки.com”. А на 7 ноември ще направим обобщение и се надяваме да излезем с документ, който да предложим за подписване. За дискусията можете да прочетете тук и тук, като очакваме още мнения. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Критичен поглед: Смисълът е създаваното на „пространствен разказ“ и анализ на проблема

„Музеят – възможен или невъзможен” е темата на дискусията, която ще бъде осъществена на 7 ноември в Софийска градска художествена галерия по проект на Фондация „Въпреки”. Проектът получи финансово подпомагане  през месец юли по програма „Публики” на Национален фонд „Култура”. Датата за дискусията е знакова и е във връзка с 10 ноември, когато се навършват 30 години от демократичните промени в България. Идеята е за същността на съвременния музей и създаването на подобен за близкото бивше социалистическо минало в София. Вече публикувахме текст във „въпреки.com” /можете да прочетете тук/  и се обърнахме към редица известни интелектуалци и творци да изразят свои мнения. Сега публикуваме първите постъпили текстове – на скулптора Йоханнес Артинян и на литературоведа и преподавател проф. Николай Аретов.

Йоханнес Артинян: Въпросът „Трябва ли да има музей на социализма?“ е на пръв прочит риторичен. Това е все едно да се пита „Трябва ли да имаме памет?“, „Нужно ли е да помним?“.  Отговорът изглежда  еднозначен. Ако обаче анализираме конкретния казус, нещата не изглеждат толкова „плоски“. Поколенията родени до 80-те на миналия век са свидетели на това време. То „носи“  социализма с всичките му „малки и големи правди“ в гените си. Родени след това, особено през 21- ви век,  нямат никаква представа от този строй. Нещо повече това е поколение с принципно различен светоглед и различна конструкция. За тях до голяма степен миналото е комикс без поука. Те живеят тук и сега. Ерго, излиза, че от материализиране на „паметта за социализма“ няма нужда.

Визуализация на проект на група “7+1″, в която участник е и Йоханнес Артинян, за пространството на бившия мавзолей от 2002 година. Тогава проектът е бил подкрепен от изкуствоведите Филип Зидаров, тогава директор на Софийска градска художествена галерия, и Мария Василева. Имали са и среща с бившия кмет на София Стефан Софиянски, но очевидно не е довела до нищо съществено... - снимка архив на скулптора  

И ВЪПРЕКИ това, има един съществен, за мен, довод който прави необходимостта от подобен музей (точно на това място) очевидна. Мавзолеят е архетип на манипулация. Манипулация на стойности, представи, нагласи, рефлекси. Манипулация създаваща „морал“, заменяща базисни човешки стойности и нужди. Как е възможно това да се случва? Това е въпросът, на който има смисъл да се даде отговор. Защото този отговор има значение. Значението му е в логичния последващ въпрос „Не се ли случва това и сега?“.

Йоханнес Артинян

Не съм специалист по музейно дело, нямам нито теоретична нито практическа подготовка по въпроса. Това, в което виждам смисъл като художник, е създаваното на „пространствен разказ“ и анализ на проблема. След като с относително примитивни средства (съпоставени със съвременните технически възможности), през 20 – ти век e било възможно да се накарат хората да се прекланят пред труп, какво ли е възможно да се направи сега? И дали не се прави всъщност...

Николай Аретов: Разхвърляни размисли за един бъдещ музей

Прекрасно:

но — що е отечество? —

И яростно лаят

картечници…

Струва ми се, че тук „отечество“ може да бъде заменено със „социализъм“. Картечниците (на публицистите, слава Богу), ще останат. Страхувам се, че дебатът „Що е социализъм и имал ли е той почва у нас?“, който отдавна тече, едва ли ще е продуктивен, още повече – във връзка с идеята за музей на епохата. Примерът с относително новият „Музей на социалистическото изкуство“ в София не обнадеждава. Както впрочем и т. нар. „Музей на съвременното изкуство“. Единственият безспорен резултат при първия случай бе медийната популярност, които част от критиците му си спечелиха. С доста проблематични аргументи. Като че ли по-функционално, от моя гледна точка, разбира се, би било етикетът да се замени с дати, които определят някакъв период. Да кажем 1944 – 1989. И двете години могат да предизвикат възражения или поне уточнения, но те ще са по-малко и по-смислени от дефинирането на „социализма в България“. Определението „близкото минало“ пък ми изглежда не особено далновидно – музеи се правят с по-далечна перспектива, те трябва да останат и когато това „минало“ вече няма да е „близко“. Някакво смислено компромисно решение предполага лансираното от НБУ обвързване със съществуването на Народна Република България. (В този случай годините ще са малко по-различни.)

Част от Музея на социалистическото изкуство в София

Същественото в това предложение е насочването към период от време, а не към явление, характеристика или нещо друго. И това отвежда към един друг въпрос, който някак се подминава. Трябва ли един период да се приоритизира, което винаги е за сметка на останалите. Известно е, че основен акцент в българските музеи е Възраждането, сега до него започва да застава Социализмът. А времето между тях попада като че ли остава на по-заден план. Вярно е, че изобразителното изкуство от времето на Царство (преди това Княжество) България присъства в Националната галерия и другаде. Но битът от това време, особено градският бит, процесът на модернизация на живота (и съпротивата срещу нея) биха представлявали интерес.

Може би е още рано, но съм убеден, че документирането и на 90-те години на ХХ в. заслужава внимание и някога ще го получи. И като бит (включително т. нар. Луканова зима), и като изкуство – по-паметливите вероятно ще си спомнят картини от типа на Демокрацията води народа или стихове за знамена (червени и сини), или „Ние пак сме тук“ и логото на тази рубрика, и т.н, и т.н.

Още от Музея на социалистическото изкуство

Днешните музеи, в някаква степен и в България, стават все по-интерактивни, в тях вече не само се гледа (и чете, и слуша), но и може да се прави нещо, да се пипне. В този смисъл те наистина се приближават до арт-инсталация, за което пледира „Въпреки“ и някои от авторите на сайта. По-проблематична ми се струва дилемата „фактите или на усещането за онова време“. Всъщност дилема няма – и фактите, и усещането (и то не за сметка на фактите). Проблемът е друг – чие усещане. Усещанията и спомените са различни, идват от различни индивиди и социални групи. На теория това е азбучна истина, на практика обаче тя се пренебрегва. Публицистиката, а и историографията, са склонни да говорят за някакво единно „ние“, което най-малкото изрязва крайностите. Горяните и агитаторите за кооперирането на земята съществуват едновременно, както ентусиастите по манифестациите и слушателите на заглушаваните радиостанции (дори в едно семейство, дори в един индивид). И това многогласие би трябвало да присъства в публицистиката, в историографията, а и в музеите.

Книгата на Николай Папучиев, издадена от “Кралица Маб”, провокира в някакава степен и нашата дискусия

За мен поне би било интересно, а и въздействащо, успоредното представяне на бита и естетическите пристрастия на номенклатурата и на, да кажем, работниците. И промените във времето и при едните, и при другите. Не по-малко интересни са усилията, били те съзнателни или несъзнателни, на творците да се нагодят (да формират?) вкусовете, отново и на едните, и на другите. А и да се възползват от техните предпочитания. Още по-интересен става въпросът какви са резултатите от това „възползване“, дали са само негативни.

Въпреки искрен стремеж за обективност, за представяне на „цялата истина“ (завиждам на хората, които я знаят), създателите на музеите имат своите амбиции, пристрастия, а и цели, не само свързани с възложителите. По условие те могат да бъдат осъзнати и туширани, но не могат да бъдат заличени. Затова частните усилия за изграждане на музейни сбирки (представени подробно и задълбочено в книгата на Николай Папучиев) ми изглеждат важни – като коректив на „официалните“ експозиции, при които пробивността на кураторите и авторите, а и ангажирането с някаква линия (да я нарека ли конюнктура), изграждането са биография и борбата за престиж трудно могат да бъдат удържани.

P.S. След текстовете на Йоханнес Артинян и Николай Аретов очакваме и други мнения, които ще публикуваме преди дискусията на 7 ноември в СГХГ. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Николай Папучиев: Нашият бит е като че ли организиран около късния социализъм

„Музеят - възможен и невъзможен” /изд. „Кралица Маб”/ е озаглавена книгата на доц. дфн Николай Папучиев, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Подзаглавието е „Предизвикателства на масовата култура, стратегии на пазара и носталгично помнене на миналото”. С него разговаряхме за „въпреки.com”.

Николай Папучиев e доцент във Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски”. Чете лекции по антропология и фолклор на българите и антропология и фолклор на славянските народи. Ръководител e на магистърска програма „Интерпретативна антропология”. Доктор на филологическите науки с докторат на тема „Преобразяване на традиционната култура в модерен разказ за нацията. Антропология на вещта и символните форми”. Автор е на книгите „Фолклор и национална култура” (2012), „Културна антропология: История на идеите. Т. 1” (2014) и „Културна антропология: Слово, обред, обичай. Том. 2” (2016). В новата си книга той се опитва да отговори на въпросите: Как вещите от миналото се превръщат в ценно материално наследство? Какво се случва с него и как функционира то в условията на съвременната култура? Какво правят музеите, галериите и отделни частни колекции, за да участват в конструирането на исторически проверен наратив за преживяното? Как места за забавление – като ресторанти и барове – се превръщат в пазарни агенти, опериращи с носталгичното чувство по още незавършилото минало?

Това са едни от най-важните въпроси, които задава изследването, полагайки ги в контекста на формиране на групови идентичности в периода след 1989 година. Проблемите на колективната памет в условията на съвременната масова култура, носталгията и различните пазарни стратегии, опериращи с артефактите от миналото, са анализирани през частните интереси и общите политики за охрана на културното наследство. Книгата има две глави – в първата той анализира някои вече създадени музеи, докато във втората говори за все още неслучения музей на социализма и близкото минало в България.

Николай Папучиев - снимка Стефан Джамбазов

Питаме го защо интересът му е насочен точно към музеите. Казва, че от една страна е случайно, от друга – не съвсем. Много обича да пътува и да посещава музеи. Това е скъпо удоволствие, но в доста европейски страни и не само в тях голяма част от музеите обявяват един свободен ден, в който човек може да влезе дори и без да плаща. Бил на специализация във Варшава и почти не останал музей, който да не разгледа – бил в 50 и повече. В Грац, Австрия пък възможността за безплатно посещаване на музеи била уредена много цивилизовано. Там, ако останеш повече от месец в града, трябва да се регистрираш в полицията. И като се регистрираш ти давали карнетка и в рамките на 24 или 36 часа може да се посетят безплатно шест или седем музея, казва Николай Папучиев.

В музея “Skansen” в Стокхолм и посетителите могат да се включат в различни дейности - снимка личен архив на Николай Папучиев

В книгата той разказва за музея на открито „Skansen” в Стокхолм, който според него заема ключово място в разбирането за развитието на модерната етнография. „Ако разглеждаме фолклора и етнографията като една култура останала в миналото, не можем да уловим процесите, които са се случвали. Докато съвременните изследвания не могат да минат без изследване на институциите - нито на държавата, нито на музея. Защото музеят се оказват една ключова институция, която формира представи. В световен план това много ясно се вижда”, казва Папучиев.

“Къщата на Жулиета” във Верона - снимка архив PLD Travel

В тази първа част на книгата авторът разказва и за музеи като т. нар. “Къща на Жулиета” във Верона, която е един абсолютен конструкт на популярната култура. „Нямаме реална героиня и Шекспир го е казал, това е една художествена фигура, около която популярната индустрия успява да завърти едни представи и да превърне този музей в продукт, който се продава много добре на международния туристически пазар. Пропуснах да го напиша в книгата, но сега го готвя като статия – същата история е и с музея на граф Дракула в Брашов - замъка Бран”, добавя Папучиев. Това е частен музей, възникнал през 70-те години на миналия век от едно общество на граф Дракула в Лондон. И комунистическото правителство на Чаушеску успяло някак си също да продава идеята, макар и не много успешно.

Част от музея на граф Дракула край Брашов - снимка архив PicBon

От 2009 година този музей е частен и според една статистика от ПР отдела им, този музей по закупени билети годишно се посещава от над 800 000 души. Единственото автентично за връзката на този замък с граф Дракула е, че той е бил затворен там за два месеца, когато унгарският крал го пленява. Иначе в околните села се разказват предания за вампири, но реално не е имало набучени хора на колове от графа, нито някакви извършени убийства. Създава го литературата - Брам Стокър описва едно място без да е ходил никога в Румъния. И в един момент се оказва, че този замък отговаря на представите и правят това място туристическо.

На различни места в България хора събират предмети от времето на соца - снимка Стефан Джамбазов

Кое е възможното и кое невъзможното в музея и какво е важно за него - автентичното или пресъздаването на представата? „За мен са важни и двете неща. Като етнограф, като човек, който се занимава с тенденциите в съвременната култура, не можем да пренебрегнем нито едното за сметка на другото. Ако искаме да си обясним съвременното общество, не можем да кажем - музеят на Жулиета не е автентичен. Той не е автентичен, ама ако събира по 2 милиона души на седмица, автентичен е и ние сме длъжни да проучим този проблем. И в този смисъл важно е и едното, и другото. Важно е с какъв инструментариум ще подходим, начина по който ще разгледаме тези музеи”, казва Николай Папучиев.

Собственикът на смесен магазин - кръчма в село Тияновци край Видин е създал своеобразен музей на близкото минало - снимка Стефан Джамбазов

А кой е невъзможният музей? „Оказва се, че музеите могат да бъдат и възможни, и невъзможни в едно и също време. Музеят, който не мога да кажа по какви причини е невъзможен – това е Музеят на близкото минало. Ние нямаме Музей на социализма и се оказва, че сякаш не можем и да го направим по неизвестни причини. Не е като да няма съвсем желание – има. Не е като да е нямало дискусии през годините, които да дискутират, засягат този проблем – какво е било това минало, как да се направи нещо, как да се представи на сегашни и бъдещи поколения…”, отбелязва етнографът.

Често снимки и предмети от соцминалото ни се използват като интериор в заведения - снимка личен архив на Николай Папучиев

Този проблем той засяга във втората част на книгата. През 90-те години на миналия век имаше една подобна социално-критична енергия, но тя не успя да се канализира, да й се даде някаква насоченост по посока на такъв музей. Опити имаше и от страна на писателя Георги Господинов и журналистката Диана Иванова по посока на това минало например с тяхната „Инвентарна книга на социализма” и със събирането на предмети от онова време, а и от други. Георги Господинов разказва пред Мила Гешакова във в. „24 часа”: „Самият опит по cъбиpането на тези пpедмети беше интеpеcен. Oбикаляхме cтаpи cкладове, антиквари и най-вече тавани и мазета на пpиятели. Най-много cоциализъм имаше в мазетата. И ако пpиемем, че мазето е подcъзнанието на една къща, то cъвсем основателно cоциализмът дpеме там... Там можеш да откриеш cтар телевизор „Oпера”, ел. печка, бyтилка веро, ютия, детска метална касичка... Всичко е в „Инвентарна книга на cоциализма”. Чаcт от тези пpедмети - xолни гаpнитypи, cекции, домашни пpибоpи, пpодължават още да cа чаcт от интериора. Направихме един „кратък музей” за две cедмици. Интересът беше нeочaквано голям. Парадоксално тъкмо младите xоpа бяxа по - любопитни. Виждам, че cега в pазлични точки на cтpаната xоpа и оpганизации обявяват cъбиpането на пpедмети и лични иcтоpии от онова вpеме. Дано интеpеcът им да не е cамо юбилеен” казва Георги Господинов през 2005 година. Но май през 2019 година засега се оказва, че е бил само юбилеен…

“Къщата на терора” в Будапеща - снимка архив

Според Николай Папучиев Министерството на културата, държавата, общините някак си са абдикирали от този проблем и той остава на частната инициатива – купуват се вещи, п��епродават се. „Цялото това поле остава на хора, които имат частна инициатива, представа за това минало, те оперират с артефакти, купуват, събират, част от тях се опитват да покажат, но не може да се види цялостна методология”, казва той и разказва за някои такива частни колекции на различни места в България в книгата си. В други бивши соц. страни има големи музеи – дава за пример “Къщата на терора” в Будапеща и друг във Вилнюс, в сградата на бившата Държавна сигурност, който бил потресаващ. Имало единочки, в които хората са били затваряни и са стояли прави при това с вода до коленете. И само ние сме останали отстрани, заявява доц. Папучиев. Според него държавните институции се оправдават със закони, че 50 години бил срокът, когато може да се оцени един исторически период и да се направи музей за него. В Националния исторически музей му казали, че те се занимават само с достиженията на социализма – например с купите и медалите на успял спортист?!

Музей на жертвите във Вилнюс - снимка архив

„От друга страна няма голяма обществена дискусия по този въпрос и може би на никого не му е интересна темата. Частните сбирки задоволяват този интерес на повърхностно сантиментално ниво и после друго няма. Например къщата на Живков в Правец напълно задоволява едни носталгични социални търсения и по-нататък обществото като че ли няма импулс да роди едно критично вглеждане в собственото си минало”, смята ученият. И друга причина за липсата на такъв импулс по думите му е, че може би ние си живеем още в късния социализъм. „Нашият бит е като че ли организиран около късния социализъм. Ако се загледаме около това, което хората при ремонти изхвърлят от къщите си, това са мебели от 70-те години. Или от 80-те -  преживели 50, 60 години. Ако щете и манталитетно живеем с този период. Точно защото не се създава такава критична позиция. А желанието за промяна идва, когато най-напред видиш онова минало, отдалечиш се от него и тогава поемеш в някаква друга посока”, казва Николай Папучиев.

Музей на автомобилите на социализма в Пещера - снимка личен архив на Николай Папучиев

Каква е целта на книгата и изследването му? „Много ми се иска тази книга да е попаднала във времето си и да започне един разговор за музеификацията на времето на социализма. И не аз да съм определящата фигура, защото от всички музеолози аз най-малко разбирам от музеи. Има прекрасни професионалисти и историци, има и хора, които се занимават с този проект конкретно. И наистина, да се започне един разговор и да се направи проект за музей на това близко минало. И да може да се представи в пълнотата му. Защото много е лесно да се съберат опаковки от дъвки турбо от 80-те години, обаче трябва да се намери механизъм да се покаже и онзи скрит страх във времето, автоцензурата, подслушването на телефоните, открития лист за да отидеш на 15, 30 километра от границата. Да не говорим, че не можеше да преминеш тази граница. Страхът за това, че могат да те интернират за един виц, да кажем докъм 60-те години.

Кабинет в “Ретроапартамент" към историческия музей "Пеньо Пенев" - Димитровград - снимка личен архив на Николай Папучиев

После дори и някак си режимът да се е отпуснал, не е съвсем така. По времето на Андропов например обикаляха по кафенетата да проверяват дали си на работа, защо си там. Социалната стратификация трябва да се покаже. Кои бяха тези, които потребявахме ширпотребата на масовото производство, не докрай измислено. Кои бяха онези, които можеха да влязат в Кореком и пазаруваха оттам. И пътуваха. Все неща, които един разказ за миналото не може да подмине. Не можем да го идеализираме, не можем струпвайки вещи да го показваме едва ли не като рога на изобилието. Така че ако може да има някаква практическа цел извън предизвикателството, което представляваше търсенето на тези теми, желанието ми е един задълбочен разговор да тръгне в тази посока”, надява се Николай Папучиев. ≈

Текст: Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов и архив